Mushrooms

Висейки на тъпия балкон, претъпкан с боклуци, умирайки от студ в ДВАДЕСЕТ часа  и ПЕТДЕСЕТ и ДВЕ минути… се чудех защо ми е шибано. Викам си – от студа ще е, ама не. Нещо друго е, нещо ме тормози. Сигур пак съм се нахакала в неква шибана депресия и вече ми идва да си засиля кухата лейка в някоя стена. Нема ред тука, нема. То това не е нормално, мамка му. Хората се веселят, пеят, тичат, скачат – аз седя и си блъскам сивака в кокаляка. Да еба и кривата патка, дето съм се родила…

 Та… мисля си за…

Гъби… много ги обичам – пристрастена съм. Не мога без тях. Шубе ме е обаче да не са отровни… и въпреки това пак ги ям. Ходя да ми правят промивки после с въглен – много е гадно шъ знайш!
Те повечето гъби са много хубави и вкусни, ама аз понеже съм лакома и преяждам с тях. Става ми лошо и пак ми правят промивки. Отказвам след това този вид и търся от другия. Е, за какво, да се еба?! За какво?! Те са си хубави – просто аз съм лакома. Естествено, след тая върла простотия с постоянната смяна на видовете, се нахаквам на някоя отровна и корема късааа! Така къса, че реки ми извират от очите. Въглена спасява пак…
Заклеймявам за известно време гъбените сергии и си перкам гладна. Дояжда ми се пак. Мамка му, пак ще има промивки. Писна ми с тия гъби! То и на въглена му писна от мен! Аз съм от тия редовни клиенти, дето като ги видиш и направо ти призлява.
Гъбите, които познавам засега са три вида… вкусни, отровни, халюциногенни. Избор – голЕм. Тия последните са най – опасни! Карат те да се рееш в синевата, да ходиш кат зелка нахилен – всичко ти е розово… А после гръм и трясък. Стоварваш се от там – горе и почваш да ревеш, че задника ти е целия в синки. Ревеш – мамата си трака. Аз преди много ядях от тоя вид гъби и все си ходех със син задник. Копеле, много е кофти – наистина. Един път толкова се бях насинила, че то даже не можеше да се нарече и синьо! Направо лилаво – червено си беше, като маймунски задник. Въглена тука не помага, мамка му… само меките, плюшени нещица. Затова ги и отказах тия.

Почнах да плюскам само първите два изброени вида. От любопитство, бре! Не мога да се контролирам, за съжаление. Колкото и да не искам да ям гъби, то оно си сака! Отвътре ме кара…
„- Аре, бе! Аре хапни я тая гъба! Кво ся се праиш на отворена! Хапни, нищо нема ти стане!”
И аз ям… наплюсквам се и после – въгленааааа!
Нямааа крааай, нямаа!
Абе как става така тая работа с другите хора?! Ядат си една гъба цял живот и им е вкусно. Не се тровят, няма промивки, няма сини задници, няма реки от очите…
От кухата лейка ще да е. Вече се убедих! Явно на мен гъби не ми трябват, а някой заварчик. С маска, та да не му свети много в очите като заварява и хвърлям искри…
Трябва обаче да има много хубава и тъмна маска, че аз не съм каква да е куха лейка. И аз гордост имам, и аз душа нося…

 

 

dirty

Blenuvan relax

 

   Пясъкът докосваше нежно тялото й и го масажираше. Нежните песъчинки танцуваха по него и се радваха, че има някой друг освен тях на плажа. Лежеше отпусната и гледаше с празен поглед към осеяното със звезди небе. Не чувстваше нищо, освен красотата и спокойствието…  и по – добре, точно това беше искала да постигне.

Бленуван релакс…

Опияняваше я звука от борещите се вълни с брега. И все пак се чудеше как е възможно съчетанието между напълно празен поглед като на кататоник и безброй стрелкащите се мисли в главата й. Странно нещо… още по – странно й беше как може животът да е толкова красив, а все някой да се намира да го разваля.

Беше се освободила, слава Богу, от присъствието на човешки същества за нощта. Бленуван релакс…

Луната осветяваше тялото й така, сякаш имаше няколко лампи, с приглушена светлина,  насочени към нея. Дългата й черна коса сега изглеждаше дори по – красива, отколкото през деня, когато слънцето се закачаше с всеки косъм и нежно го целуваше. Беше сигурна, че иска да остане завинаги тук и завинаги да усеща невероятното спокойствие на залива и нощта. Стана. Дори не понечи да изчисти тялото си от пясъка. Тръгна с лежерни стъпки към водата. Бялата и тънка рокля с която беше облечена се носеше с нея като песен. Лекият бриз невинно се плъзваше по тялото й сякаш не искаше да я нарани или смути. Докосна с десния си крак една вълна, която току що се беше разляла на брега. Настръхна. Изравни левия с десния крак и застина така за няколко минути загледана в необятната вода, върху която луната сякаш танцуваше валс. Вдигна ръцете си и свали презрамките на роклята, а тя се изхлузи и падна в краката й. Наведе се, вдигна я и с изящен жест я остави на пясъка зад себе си. Навлизаше бавно във водата, докато тя не стигна до пъпа й. Затвори очи, отпусна се и пое въздух за да може цялото й тяло да остане на повърхността.

Бленуван релакс…

Вълните я носеха в непонятна посока, но това не я интересуваше. Чувстваше, че целият свят е нейн и сякаш бе достигнала душевният покой, към който толкова дълго време се беше стремила. Така отпусната върху водата, беше като красива водна лилия.

Морето продължаваше да владее посоката и въпреки че искаше тя да остане завинаги с него, все пак я отправи към брега. Заповяда течението да я ескортира до брега и тя съвсем скоро усети мокрият пясък под себе си.

Отвори очите си и то разбра, че е време да се сбогува с нея. Никак не му се искаше, но и изпрати няколко по – бурни вълни за сбогуване. Изправи се и почувства невероятно равнодушие към всичко останало, с изключение на това място и приятелите й в него – морето, луната и звездите. Усмихна се, разбрала за сбогуването, обърна се и вдигна бялата рокля от пясъка. Дори не я изтръска от него. Облече я и тръгна нагоре към бялата къща. Нейната бяла къща… на която частта гледаща към морето нямаше стени, а само прозорци и плъзгащи се стъклени врати.

Изкачи няколкото стъпала и стъпи върху меката трева пред зеещата плъзгаща се врата.

Прекрачи вътре и се запъти към спалнята. Вървейки, оставяше следи от малки песъчинки, които сякаш крещяха неистово „НЕДЕЙ!!!”

Вратата на тъмно червената спалня беше отворена и тя влезе. Не си направи труда да я затваря след себе си. Отпусна се на огромното легло покрито с черен сатен. Пресегна ръка към нощното шкафче и взе стъклено шишенце с хапчета, до което имаше малка лампа и оставена кристална чаша с дванадесет годишно уиски. Съвсем бавно отброи четири хапчета… разгледа ги замислено и тръсна шишенцето, така че паднаха още две таблетки в шепата й. Усмихна се… сега вече беше сигурна, че няма да има издънка. Затвори шишенцето с хладнокръвна педантичност и го постави обратно на нощното шкафче. Докосна кристалната чаша и я врътна няколко пъти върху махагоновия  плот с крайчеца на пръстите си. Взе я, напъха едно по едно хапчетата в устата си, като след всяко отпиваше глътка уиски…

Приключи с ритуала и остави празната чаша. Загаси малката лампа и в стаята нахлу светлината на луната, която беше някак тъжна. Настани се удобно върху скъпия черен сатен и затвори очи. Пред нея беше безкрайната вода, с която луната се забавляваше. Вълните галеха краката й, а звездите и се радваха отгоре. С бавни стъпки навлезе в тъмната вода, докато тя не стигна пъпа й. Пое въздух и цялото й тяло изплува на повърхността. Течението я носеше и тя вече имаше своя абсолютен душевен покой…

Времето спря и душата й премина във вечността. Остана завинаги носена върху повърхността на морето, сред красотата и спокойствието.

Бленуван покой…

 dirty

OMG

Няколко минутки след като се нагласих да спя и прескочиха стотина мисли из кухата ми главица, направо на глас, казах „О, Боже!”. Беше ми светнало. Като в анимационните филмчета, където ти излиза една лампичка. Точно така се и почувствах – като анимационен герой.

Толкова години срещи, гаджета, сълзи и нерви. И винаги си мислиш, че чакаш правилния. Като се разделиш с някой, търсиш някой друг – нов, с надеждата той да е Той.

Една от тези стотина мисли, реейки се в чутурата ми, беше, че не искам нов. Не ми трябва. Нямам интерес и желание, нямам нужда. Помислих си, как ще преживея да го видя него с някоя друга. Как ще й скъсам главата, защото той ПЪК си е мой. Може да не сме заедно, но ПЪК си е мой! Почнах да прехвърлям в главата си предишните си връзки, за да разбера дали е заради него или винаги съм била такава. Казах си – „не, не съм била”. Тогава осъзнах, че само един мъж от живота ми, съм виждала с друга жена или по – точно – чух я нея от неговия телефон. В шест часа, пияна и пръскаща солени капки навсякъде, нахлух в апартамента му като фурия, представяща си как ще извия врата на натрапницата.

Да, винаги съм била такава, казах си… и тогава ми светна!

 

„Не ми трябва нов, не искам нов…”, „той си е мой!”.

 

О, Боже!

Бях си изградила перфектния мъж вече! Затова не искам нов. Перфектен! С перфектния размер, перфектното тяло, романтичен, емоционален, стабилен, но див когато искам, с добра професия, с подобаваща банкова сметка, купонджия, страхотен приятел, обичащ ме безумно, който никога няма да ме забрави и т.н., и т.н.

О, Боже!

Осъзнах, че този мъж всъщност е съвкупност от по – сериозните ми връзки. Т.е. съвкупност от мъжете участници в по – сериозните ми връзки.

Когато съм искала романтика – звъняла съм на този, когато съм искала купон – звъняла съм на втори, когато… на трети и така без край.

Сякаш до сега съм се опитвала да изградя този „перфектен мъж” абсолютно съзнателно, да го наредя в кръг, за да стоя в средата и само да посочвам с пръст.

Е, успяла съм.

 

Нямам думи… за себе си… нямам.

 

Цялата тази работа ме наведе на един друг въпрос обаче…

Какво правим след като парчетата от „него” си намерят пасващото им на тях парче?!

 

No name

Нямам любим цитат от любима книга, на любим автор. Има няколко книги, на които сюжета ми харесва страшно много, но не помня изречения от тях, нито детайли, имена… Нямам любим филм, нито дреха, парфюм. Имам неща, които харесвам за определено време.

Този парфюм, докато не свърши второто шише, този филм, докато не го изгледам десет пъти… книгите, докато не ги прочета за трети път.

Започнах да харесвам неща, които преди години не съм харесвала. Започнах да мразя нещата, които преди години не харесвах. До такава степен, че подскачам от нерви, дори при една дума, действие…

Непостоянна съм. Не понасям еднообразието. То ме убива. Убива ума ми, енергията ми, желанието ми за живот.

Не понасям стаята си, както и живота, който съм задължена да водя в момента, в който прекрача прага на дома си отвън навътре.

Не съм станала такава, просто така съм родена. Още от малка пренареждах през няколко месеца стаята си. Съвсем сама. Изваждах всичко от шкафовете и гардеробите, за да са по – леки, и ги премествах. Сменях гаджетата си, кафетата, дискотеките, дрехите според настроението си. Изобщо стила на обличане. Прическата, постоянно.

Сякаш съм се опитвала да бъда някой друг.

Може би съм търсела себе си. И сега го правя. Странно, предвид това, че се познавам из основи. Както когато познаваш някой – какво не обича да яде, кои са приятелите му, всеки предмет къде стои в къщата му, знаеш всяка дреха в гардероба му, но не знаеш всъщност какво точно си мисли, как действа ума му и какъв наистина е той.

Преди доста години, в тинейджърския ми период, сънувах един сън. Доста глупав, но и показателен… Кевин Спейси (нямам идея защо точно той) идва при мен и ми дава 50 000лв. Ей така, безвъзвратно, и си отива. Купих си апартамент. Всяка стая обзаведох по коренно различен начин от всички останали. И бях щастлива, обичах апартамента си. Имаше място в него за всяко мое настроение.

Преди две години сънувах друг сън – как правя заведение в София, но не какво да е заведение. Имаше три зали, и трите различни една от друга. Три зали – три настроения.

Много хора, включая и баба ми, която е завършила психология и философия… всъщност, какво ли още не, като ми четат писанията, казват – „Я се стегни! Какви са тия мрачни мисли?! Давай по – позитивно!”. На мен! Точно на мен!

Нямам снимка, на която да съм намусена, няма почти момент, в който да не се смея, шегувам. Малко са хората, които не ме ползват за кошче за душевни отпадъци, защото като си излеят душата, не им казвам заучената, тъпа фраза „всичко ще се оправи”, а защото се опитвам да анализирам ситуацията и да помогна със съвет… с каквото и да било.

Няма обаче и човек, който да разбере какво говоря и какво мисля, защо го мисля… и въобще да разбере мен, когато се стигне до някакви безумни спорове за живота.

В рамките на 20 часа, от двама различни човека, чух едно и също нещо, но с изразено по различен начин. Тогава се сетих и за още един човек, който ми го беше казал преди няколко години, но директно – „Събуди се, идеализмът вече не е на мода!”.

След тези разговори си пуснах края на „Списъкът на Шиндлер”. Беше точно на място.

Не е достатъчно. Не ми е, трябва ми още. Още безброй много.

Не ми стига превеждането през булеварда на стара жена, не ми стига, че съм вдъхнала сили на човек в депресия, не ми стига, че съм направила някой щастлив, че съм спасила донякъде живот… въпреки че той всъщност явно не искаше да живее. Нищо не ми стига от това. Искам още и още, и още. Но защо? За да успокоя душата си ли? Толкова ли съм грешна? М, не мисля… не чак толкова. Тогава? Защо?

 

Na selo

Мамка му и прасе!
Е, как да понасяш провинциалистите?! Как? Като 80% от тях са селяни! Амбиция, амбиция, ма болна! А покритие – йок!
Ей я – гледах я снощи, казанлъшката, осемнадесет годишна, бъдеща кандидат – студентка по Право. И се заяжда, и самочувствие има… и акъл си мисли, че има!
Такива като нея ми ти идват „на Софията”, кандидатстват ми, влизат, защото са им нацвъкали шестиците у село, избутват с бурканите и зубренето специалността. Набутват се в някоя фирма, газят нагоре, щот морал – дрънци и после ни управляват, живеят на наш гръб и плюят в сурата ни. Мърсят града ни, комплексират ни и ни играят по главите с токчетата.
Мразя селския манталитет. Мразя селяните.
„Можеш да извадиш момичето от селото, ама селото от момичето – нивгаш!”
Имам много приятели и познати от провинцията. Хубави хора. Избирала съм си ги. Не са от тея, дето ги мразя. Малко са, мама му… много малко.

http://vbox7.com/play:d2b80f16

The crazy people and Dolna Dikanq

След прочитането на поредното съобщение от човек, който никога не ме е виждал през живота си, провел е няколко разговора по телефона с мен и не ме познава изобщо, а иска да бъде с мен… се зачудих. Кога мъжете станаха толкова отчаяни в отношенията си с жените и дали всъщност те не са по – уплашени от нас жените.

Може би…

Може би това парадиране на свръх сексуалността ни и изкарването на високи месечни доходи ги кара да бъдат още по – уплашени и от преди.

Не стига, че високият коефициент на интелигентност ги депресираше преди… и сега, респективно, ами отгоре на всичко и тези две нови неща. Сигурно им идва в много.

А, може би, просто отново съм попаднала на поредния кретен, с който да си направя живота забавен за кратко. Умея го това доста добре, за съжаление след време става адски досадно и не знам как да се отърва.

Историята около въпросния мъж, всъщност, е доста идиотска. Разбира се, ако не се случи на мен – няма на кого. Понякога се чудя дали да не взема да напиша „мемоари” на връзките си до сега и странните случки.

Та, както и да е. За въпросния – не знам кой е, не знам как изглежда… знам само двата му мобилни номера и, че се казва Николай. Нахълта в живота ми с идеята да ме заплашва, заради една психично болна адвокатка, която преследваше бест френда ми, опита се да се самоубие заради него, и която аз бях „хранила” доооста много по телефона, за да го остави на мира. Въпреки усилията ми, и паузата от няколко месеца, тя продължава да го занимава. В почти прекрасно построената просташка вечер на 2-и януари в Банско, докато държах телефона му, тя пак звънна. Естествено, аз вдигнах, казах „Добър вечер”, получих от нея същото и тя затвори. Започна да му пише съобщения, които аз така и не видях.

Изненадващо, към 3 часа след полунощ, получих обаждане от скрит номер. Вдигнах, приех едно „да ти е*а майката” от жена, която след „храната” директно затвори.

Изпитах смесени чувства… не стига, че мъжете бяха станали путьовци, ами сега и жените?! Или пък бях толкова страшна? След като си решил да псуваш някой, колко много ти коства и трябва, за да се обадиш без да се криеш и след това да затвориш?! И колко тъп трябва да си, за да си мислиш, че аз няма да разбера кой ме псува?! Последва обаждане от моя страна и вдигане на телефона от другата, от някакъв мъж. Вече знаен – Николай, чиято задача е била да ме заплашва. За голямо съжаление на голямата пикла с психични отклонения и проблеми с алкохола, той пък се оказа също путьо, пък и отгоре на всичко явно му хареса как разсъждавам и говоря.

От цялата случка мислих много върху няколко неща:

1. Дали лудата му е платила, за да ме тормози или всъщност наистина съм толкова неотразима?! (Какъв нарцис само!)
2. Колко отчаян трябва да си, за да „преследваш”, чрез мобилна комуникация, жена, която очите ти не са виждали никога?
3. Дали наистина има хора, които ме мразят?

 

 

Отговори (или някоя по – слаба дума):

1. Напълно възможно да му е платила… виждала съм я. Чувала съм какво говори. Лошото е, че съм виждала и какво прави. Господи, дано не изглеждам по този начин, когато съм на 5 водки! Не бих могла… най – много да имам неадекватен поглед и да залитам леко. За вариант номер 2 – където съм неотразима… напълно възможно също. Все пак съм имала не малко случаи, в които мъже, без да са ме виждали как изглеждам, са се увличали по мен. Това ме навя на спомени… и ме върна във времето, когато в mIRC имаше само няколко канала и комуникацията се извършваше чрез стационарния ти телефон у дома. Когато преди да разбереш, че са ти вързали тенекия, си висял поне час на Попа, защото мобилната комуникация беше привилегия на „мутрите” – сегашни бизнесмени. Та, тогава някъде се запознах с едно бивше гадже. Поради моя грешка. Бях навъртяла номера на Владислав и си мислех, че се обаждам на Виктор. Както и да е… след този случай, с Виктор – брат на Владислав (бах ти и случайността) не спряхме да говорим с месеци по телефона. Нито знаех как изглежда, нито той – аз как изглеждам. Въпреки това вече имаше нещо между нас. Е, няколко месеца по – късно се видяхме и станахме „гаджета”.                                                            Мамка му, неотразима съм! Ха – ха!
2. Тук имах доста неща, върху които да разсъждавам… Повечето жени наистина са станали толко тъпи, меркантилни и надменни ли, че направо не се търпят и мъжете търсят нещо по – различно от чифт цици и дупка между краката. Което ми припомни мое изказване от преди години… че явно е дошъл века, в който ние жените ще трябва да напиваме мъжете, за да правим секс с тях. Припомних си по същия повод и едно изказване на Карбовски в стар брой на списание Егоист. В него той твърдеше, че е негов приносът жените сега да са толкова отворени и парадиращи със сексуалността си. Зачудих се… дали аз съм станала кучка и нещата пак са си като преди при мъжете – чук и бяг, и аз просто не го забелязвам, защото не се случва с мен. Или пък наистина мъжете се промениха и искат различни неща. А, може би, е просто от възрастовата граница?
3. М! Тук беше лесно. Поне съм сигурна, че няма мъж, който да ме мрази… каквото и да съм сторила. Имам доказателства! (тук ви се плезя, пък!) За жените – не мога да бъда сигурна. Е, като изключим лудата – едва ли има друга. Да, никога не съм се разбирала с жените. Нямам много общо с тях, което да ме накара да им уреждам срещи постоянно и да държа на някоя много. Гергана е друга бира. Какъв им е проблема? Аз не съм виновна, че имат комплекси за малоценност и ревнуват от мен, скриват мъжете си от мен и ме избягват! Така де…

 

Тъй като започнах да се чувствам като идиот и най – вероятно ще ме обвините, че се правя на една героиня – спирам. Ще допиша историята с лудата и онзи, когато се понатрупат още съобщения от него или пък не взема да проведа разговор с нея. Все пак, за разлика от нея, аз имам куража не само да й се обадя.

I will remember…

Какво ще помня?

Ще помня как играех буквичка в тържеството в първи клас. Как тогава партньорът ми в репликите не се справяше и аз го нахраних пред всички
Ще помня, че преди началото на 90-те носех само дрехи от чужбина.
Ще помня винаги как след началото им, майка ми ходеше да продава мляко на пазара, преди да отиде на работа в училище, защото не ни стигаха парите.
Ще помня и мразя цял живот циганската баница. Ще помня, че имахме първото видео в „махалата”. Ще помня как на майка ми й се насълзиха очите, когато казаха по радио „Експрес”, че Фреди е починал. Ще помня безгрижното ми детство по Тодор Живков-о време.
Ще помня Ку-ку и пагубната шега от тяхна страна за АЕЦ Козлодуй.
Ще помня взривяването на Мавзолея, пропадането на „Българска сватба” на Ботевградско шосе…  Ще помня „Кой не скача е червен!”. (Никога не скачах )
Ще помня разстрела на кума на родителите ми и самият него, какъвто са ми го описвали, въпреки че съм родена след кончината му.
Ще помня до края на живота си как като малка, когато пътувахме из Родопите, аз се оглеждах във всяка скала, търсейки по – голяма дупка и казвайки си на ум: „Тук сигурно са се крили българите от турците”. Ще помня преданието за Момина скала, Върбински мост, леля Зорка и всички от детските ми години, прекарани във Върбина. Запечатала съм в съзнанието си завинаги онази вечер с леля Руми, когато тя ме дърпаше по баира, а аз със захлас зяпах звездите. Бяха толкова, толкова много и толкова близко, че сякаш можех да ги докосна ако протегна ръка.
Ще помня мига, в който баба ми – майката на баща ми, дойде в нас и ми каза, че дядо – бащата на майка ми, е починал. Бях се качила на шкафа в моята стая… и паднах. Няма да забравя и гледката в болницата месеци преди това – той, в кома, покрит целия с декубитуси. Също и, че когато го прибрахме в дома им, кучето не излизаше от стаята. Лежеше под леглото, точно под главата му и е излязло 30 минути преди да почине. Повече никога не стъпи в тази стая…
Ще помня как първото ми куче му мина рейс през главата. Рейс, в който се возех аз. Няма да забравя как първата ми котка падна от радиатора и си счупи гръбнака. Как се влачеше с неимоверни усилия преди да почине. Как брат ми, който беше на не повече от 4-5 години, се криеше, за да плаче за нея.
Ще помня Вацата – момче като кукла. С руса коса, сини очи, обичащ живота, слушащ Pantera… Вацата – единствено дете на майка и баща, който се хвърли от покрива на блока и падна до друг мой приятел. Ще помня и майка му на 40-те дни от смърта му. Как говореше за него и с него – сякаш беше все още сред нас.
Ще помня Гено. Оххх, Гено…
Ще го помня до края на дните си с великата му храброст, чар, безгрижие и лъчезарност. Ще помня как, след като разбра, че ще умре, се върна в България от Чуждестранния легион, за да си организира сам погребението. И няма да си позволя да забравя силата му и това, че не беше казал на никого, освен на сестра си. Винаги, винаги когато имам време, ще ходя в Родопите, на чешмата в негова памет, за да си говоря с него или просто за да си помълчим на всякакви теми.
Родопите… където светът е друг, ти си друг, небето е друго…
Ще помня приятелката ми, която ме изпусна върху торба с празни бирени бутилки и последвалите много шевове на гърба. Ще помня късмета тогава, че не останах инвалид. Ще я помня нея, винаги, въпреки че тя след инцидента, от страх и срам, спря да контактува с мен.

Не заради случката, а заради последвалата ти реакция… ще те помня винаги с добро, Даниела, където и да си.

Ще помня 29-и декември 2007 г., когато приспахме кучето ни.
Ще помня и пра – дядо ми, с всичките негови разкази за Втората Световна Война. Както и приятелят му, ветеран – инвалид, останал с един крак от същата тази война.
И ще помня как застана до ковчега на дядо и му отдаде за последен път чест.
Няма никога да забравя Бойчо. И как с вечната ми (надявам се) приятелка Яна – дъщеря му, на погребението му стояхме с касетофон в ръце, пускайки отново и отново любимата му група Alice Cooper. Как бабите и дядовците ни гледаха укоряващо, но на нас не ни пукаше, защото знаехме, че той – нейният истински баща и мой баща също, защото така го чувствах, щеше да се радва на жеста ни.
Ще помня себе си – такава, каквато бях преди 10 години и такава каквато ще бъда след 20 години.
Ще помня винаги…
Нищо друго няма значение.

O.o

След разговора с нея…

 

Lower bottom

Достигайки дъното, специално в едно отношение… е, животът ми, разгледан от други гледни точки, може би има достигнато дъно и в още две отношения, но… ровейки си в дъното, се замислих за тази, която обяснява, че я е грижа.
Дали, когато те е грижа, оставяш човека, да се рие в лайната или му помагаш? Кое е по – голямото зло?! Да му помогнеш и той никога да не успее да се справи сам с живота си или да го оставиш в лайната, за да се измъкне сам? А ако никога не успее да се измъкне и достигне ново „Lower bottom“?
Винаги съм смятала, че на близките си хора, трябва да помагаш с каквото можеш. По – важното… да си морална подкрепа. Материалното е преходно, по дяволите. Въпреки че страшно много се привързвам към вещите си и страдам за тях, когато по някаква причина изчезнат. Може би, защото имат някаква сантиментална стойност за мен самата, де… не толкова заради това, колко са стрували.
От няколко дни се опитвам да разбера „нея“. Случиха ми се доста неща напоследък и се опитвам да погледна и от нейния ъгъл, за да мога все пак да намаля яда и омразата си. Нещо не се получава, тъй като, както казах, материалното за мен е преходно и нищожно. Маловажно.
Да, обичам материалните неща, но мога да живея и без тях. Не са ми цел в живота. Не са ми идея фикс. Това, за което лелея е, бих казала, недостижимо и утопично, но аз продължавам да се стремя да достигна поне първото му ниво.
Както и да е, това ще обяснявам друг път. Въпросът е, че за мен е доста лицемерно и подло, да казваш на някой колко те е грижа за него, да натякваш колко много си направил за него, а всъщност това „много“ да е едно голямо и абсолютно нищо. Поне от моя гледна точка, разбира се. В крайна сметка, когато ще правиш нещо за някого, кое гледаш?! Да дадеш всичко от себе си, което за другия няма да значи нищо или да дадеш дори и съвсем мъничко, но за другия то да е целият свят?!?!?!

Fuck all!

Както си седях и си ревях кротко…  поради разни причини, се загледах в надписа върху тетрадката на брат ми. „Остави следа“… е, точно това ми трябваше на всичкото.

Водката е много хубаво нещо.

Когато си зверски сдухан, ама толкова много, че неимоверно много те боли, реве ти се, иска ти се да крещиш… да раздереш цялото си гърло… идва водката. След * чаша, спокойно си ревеш, без спазмите в областта на корема, сърцето и т.н. Сълзите просто си се стичат и ти е все тая, сякаш. Стичат се, все едно това е най – нормалното нещо на света.

Водката е много хубаво нещо.

След употребата й, осъзнаваш, всъщност, колко жалко същество си. Колко мъничко и непотребно… и как, каквото и да си направил, помогнал, сътворил – пак си нищо.

„Остави следа“… най – големият ми страх. Други страхове нямам. И срам нямам… само когато ти, прасе, ме гледаш в определени моменти.

Четох на Мимс, писанията за Тод… мамка му, все едно четох моя живот от 16-ото ми лято, до 22-ото. Стана ми кофти… Все ми казваш, че в мен е проблема. Че трябва да си преосмисля живота, да се поправя, едва ли не. Сигурно. Не знам как, обаче… не знам, и това ме плаши. Зверски, копеле. Защото мразя да не знам как да направя нещо. Нямам идея дали съм в такова състояние, защото тека като заклано прасе, ама е зле положението. Не знам на кой свят съм от доста време, не знам и как да си намеря обратния път… Някой ме е изпускал много пъти на глава като малка. А, може би, както каза Moonchild (зверски готин пич, ще е на купона в петък), просто си търся извинение, че съм се родила тъпо копеле.

Хах, бих казала, че като се обърна назад, животът ми е бил доста безгрижен. Естествено, аз имам великата способност да направя и от най – малкото нещо – Илиада. Там ми е проблемът. От време на време, решавам, че трябва да се обвинявам за всичко и всички, и просто не мога да опиша сдуха си с думи дори.  Защо, мамка му, при положение, че всеки има глава на раменете си?!

Кой и защо е решил, че трябва да направи такъв мазохист от мен, не мога да разбера…

 

 

Разпиляна ли изглеждам?!

 

Сигурно има защо.

Поздрав – Sade – Jezebel