Вали. Ужасен ден. Отварям хладилника, защото гърбът ми се е залепил за корема…. или беше обратното. Има ли значение – умирам от глад! Ще се ходи до супера, видяло се е.

По пътя се опитвам да измисля какъв буламач да спретна набързо, но не ми се получава. Изникват постоянно мераци за замеряне на хора и как, аджеба, да намеря кой кондензатор точно е  изгърмял на усилвателя.

Продължава да ми е сприхаво, заради киселото време. Най-накрая стигам. Естествено, пак не взимам кошница, за която после ще трябва да се връщам на входа. Започвам да зяпам по стелажите и лигите ми почват да текат. ЦиЛИвилизовано се бърша с кърпичка и решавам, че ще ям „повръщано”, защото бързо става. „Повръщаното” е нещо като „Миш – маш”, ама не точно. Кръстих го така, защото не прилича на нищо, освен на повръщано.

Продължавам да се шляя и стигам до стелажа с балони, пластмасови простотии и играчки. О, чудеса – в Рая съм!

Изнамирам пластмасова водна базука. Леле, огромна е! Бързо започват да нахлуват бойни действия в главата ми. Летят гранати от кисели краставички, кисело мляко се плиска по пода, а аз съм омазана цялата в кетчуп . Ранена съм… боли ме – не мога да мръдна. Изведнъж съзирам омазан в кетчуп сладур, около четири – пет годишен. Хлипа и се дере. Туй то! Трябва да го спасявам… Пак ли аз, по дяволите?!

Със сетни сили, нали все пак съм ранена, надигам милитъри задника си от пода, затичвам се и с плонж го достигам. Обръщам се към него с култовата реплика – „Everything’s gonna be all right”, а чавето гадно, започва да ми скубе косицата и да врещи още по-силно. Избеснявам и почвам да пуцам с базуката де що сваря мърдащо наоколо. Да, ама по едно време до ушите ми достига някакъв боботещ глас, който ме пита:

-          „Нещо друго ще желаете ли?”

-          „Ъ – ъ – ъ, не”! Тоест, да! Дайте един син „Кент” по-бързо, че трябва да се прибирам да ям „повръщано”!

Прибирам покупките си в скапаното найлоново пликче и с бодра, танцувална стъпка се махам от супера, като вече не ми дреме за киселеещото небе и жълтия дъжд.

За времето, когато брахме шипка….

За времето, когато белия равнец ни беше интересен…

За времето, когато пиехме бъзов сироп…

За времето, когато си правехме заслони, за да си мислим, че имаме къщички…

За времето, когато играехме на КЪР и си късахме дрехите, за да стигнем до Бомбата!…

За времето, когато ни беше хубаво без да ни е страх да бъдем до 00:00ч. и искахме още…

За всички нас!

Не ме покривай с покрив у дома си,
не ме зазиждай с четири стени,
защото има мъдрост стара,
че песента във клетка не звъни
Дори да бъде клетка позлатена
свободна само над света лети

Не ме кори за нощите ми будни,
че тясно ми е в мекото легло,
че сън, когато в клепките ти легне,
аз литвам с мое мъничко крило
и хората далечни са ми други,
и спирам радостна пред всеки праг,
и пращам много, много нежни думи
след всеки заминаващ влак.

Земята топла с две ръце обгръщам
очи потапям в ярките звезди
и цялата се устремявам
към неизбродните висоти
Не ме съди за мойто безпокойство
за жаждата веч да се стремя
В кръвта си нося непокорство,
преляно в мен от моята земя.

- разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря – край мене

всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с лъчите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян

и плачът ми за пристан умира,

низ велика пустиня развян.

Излиза за пръв път в сп. „Съвременник“, г. II, кн. 6 от 15.V.1910 г.

За тези, които не знаят как им изглеждат учебниците по история…

 За тези, които емиграцията няма нищо общо с бягството и пътя към щастието… (по-здрави на ЮЗУ – да ме хванете за *******)

За тези, които все още знаят, че Левски не е футболен отбор…

За тези, на които „… от Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?!“ им говори толкова много и ги свива не само в стомаха.

За тези, които оставят следи… малки, но ги оставят във всеки музей, в който са били.

За тези, които „Я надуй дядо кавала… след теб да викна запея…“ и „Не плачи, майко, не тъжи… че станах азе хайдутин…“ им говори повече, отколкото на масата.

С удоволствие:

http://zamunda.net/details.php?id=7786&hit=1

http://zamunda.net/details.php?id=8873&hit=1

Не си на място. Знаеш, че не си. Оглеждаш се, ослушваш се и осъзнаваш. Не си за там… но нямаш избор.

Чудиш се… нищо не можеш да измислиш. В задънена улица си.

Толкова силно е течението, че колкото и да плуваш настрани – няма измъкване…

Седеше на пода в средата на стаята и се опитваше да събере всички парченца на кристалната ваза, която беше счупила. Събираше ги върху черно кадифе и въпреки че й бяха казали, че няма смисъл, защото са купили нова, тя продължаваше.

Малка и глупава… малка и глупава – не спираше да си го повтаря. Знаеше, че е направила беля и искаше по някакъв начин да я заличи. Ако я залепеше? Ако… всъщност нямаше никакво значение, защото дори и да я залепеше, щеше да си личи. Всяко едно парченце, щеше да издава белята й.

Малка и глупава… чупеше постоянно кристални вази с топката си, която толкова много обичаше. Не спираше да си играе с нея, и не спираше да чупи. Нова се купуваше постоянно заради нея. И винаги седеше на едно и също място. Най – красивото и най – светлото, върху висока стойка.

Днес, обаче, беше разбрала, че все някога вазите ще свършат в магазина и никога повече няма да има. Дори от егоистичната страна на нещата го погледна – повече няма да има какво да чупи! Не й доставяше удоволствие, но все пак!

Малка и глупава… ето отново. Поряза се на поредното парченце кристал, което намери на пода. Заболя я. Не беше се замисляла досега, че може да се пореже на счупеното. Стана, прибра кадифето с парчетата и си превърза пръстчето. Това, естествено, я накара да си вземе бележка. По дяволите, не точно тази!

„Трябва да внимавам следващия път къде стъпвам и по – предпазливо да събирам парченцата!“

Не тази, не тази! Другата, Господи!

Но не можеше да се контролира. Тази топка сякаш я бе омаяла - толкова много обичаше да играе с нея!

Поставиха новата ваза на стойката. О, щастие! Всичките мрачни мисли й излязоха от главата.

Отиде да потърси топката. Тази хубава топка! Върна се с нея и я погледа втренчено за минута. Усмихна се закачливо и отблясъците от кристала се заиграха с лицето й. Подхвърли я радостно и започна да се наслаждава на отскоците й. Невероятно – помисли си. Догони я и отново я подхвърли… като опиянена. Едва ли нещо можеше да помрачи настроението й. Толкова се въодушеви, че я подхвърли този път по – силно и по – високо. Наблюдяваше я как пада към земята и очакваше подскока й. Туп! Изхвърча към вазата… събори я, разпиляха се парчета. Милиони сякаш. Не помръдна… топката попадна явно върху парче кристал и се спука. Стоеше права и гледаше погрома. Нямаше топка, нямаше ваза…

МАЛКА И ГЛУПАВА! Свлече се на пода и заплака. Толкова силно, че я чуха и дотичаха при нея. Влетявайки в стаята видяха счупената ваза и издъхналата топка… Дори не понечиха да я успокоят, а тихо казаха:

- „Това беше последната ваза в магазина…“

Аз – какво съм аз? Къде съм? Защо съм тук? Заради жената, приятеля, майката и променливото То?

“Той” е най – големият пръст – средният. Защо? Дали защото е най – довереният човек, вечният спътник в живота ти? А защо е средният? За да знаеш, че винаги може да ти го покаже, да ти забие нож в гърба или просто изпъквайки да знаеш, че ТОЙ е човекът! А дали не е цялата ти ръка? По – развитата, по – можещата… Какво е “дясната” ти ръка?
Човек, с който да се веселиш, споделяш терзанията си … човек, който идва да е види в болницата, който върши “мръсните” ти работи вместо теб? Ти дясната ръка на някой ли си или това е привилегия? А може би обратното…

“Ти” – жената… половинката, липсващата… Намери ли я? Съществува ли? Как се определя…
Добра, мила, красива… противоположна на теб или същата като теб?
Противоположната – не си омръзвате, спорите, карате се, споделяте опит, забавлявате се с нови неща, учите се един друг… По – добрият вариант?!
Същата – “това ти ли го каза или аз?” Монолози… предимно монолози, защото и двамата мислите по един и същи начин. Бързо си писвате, защото няма тръпка. Не случайно е казано “Противополоностите се привличат”.

Майката – душата ти… Издигната в култ. Бдяща като орел… за тези, които искат да те нарянат. Като Дамоклиев меч над главите на душманите. Тя винаги е там – в родното гнездо, чакаща да ти помогне. Тръпнеща да чуе отново красивите за сърцето й думи “майчице, тук съм отново…”

То – странно… променливо. Дефиниция няма точна. С годините много неща, хора минават през “То”. В детските ни години “То” е куче, котка или просто някаква играчка. Скърбим много за “То”, за загубата му. А може би “То” ни подготвя за бъдещите, по – големи мъки?
Порастваме, намираме “показалеца”, “средният” пръст е с нас както винаги е бил… Откъсваме се от “безименния” и създаваме свое гнездо.
“То” вече е нашето дете – “малкото” пръстче. Не можем без него, колкото и малко да е. Времето лети… “То” пораства. Историята се повтаря, кръговратът на живота се завърта. “То” вече има свое собствено “малко” пръстче.
И така се въртим безкрайно…

Дясната ми ръка… Има ли още? А дали това не е най – важното – животът ти – “дясната ръка”… Има ли по – важно?
Обаждаш се в 3.00 часа през нощта на “дясната ръка” и казваш:
- “Убих човек…” – а “дясната ръка” съвсем простичко те пита:
- “Добре, къде ще го копаем?”

Аз

dirtybich

„Звуково замърсяване на околната среда“

Проверка в зеленчуковата и овощна градина на Партията. Изведнъж дочувам вик, което е забранено в мое присъствие (имам чувствителни уши). Звукът идва от градината. Градинарят е сам, но се измъква, обвинявайки цикорията: „Разбира се, другарко Елена, те страдат, когато ги изтръгват от земята!“ Поглеждам пръста му, той се е порязал и затова е извикал, но се оправдава: „Не, не, о, Светлина на Карпатите, цикорията ме захапа!“ Трогателно.

„Наблюдение“

Прекарах часове да измъквам внимателно цикорията от земята, но тя не издаде звук. „Сигурно тази ще е мъртва, Другарко Елена“ – ми каза Генералу, със своето здраво чувство за реалност. Утре ще възобновя опита върху живи цикории.

„Викът на цикорията“

Невъзможно е да се измъкне нито една жива цикория. Те живеят само под земята. Издъхват веднага след като ги измъкнеш от там. Въпреки това не ги чух да викат. Дали пък не се осмелиха да ме излъжат?

Тетрадка 68, 1978г.

„Мухата и марксизмът“

 Вчера бях в лабораторията на професор Шимиеску (1). Ние изследвахме животинското поведение от научна гледна точка, т.е. марксистко – ленинска, както и евентуалното му приложение върху психологията на масите. Искахме да узнаем последиците от външните стимулатори.

Най – трудно беше да се фиксират електродите върху краката на мухата. След това всичко стана ясно. Аз извиках: „Скочи!“, а Шимиеску включи тока. И ето, че мухата скочи! След това отрязахме наполовина краката й, преди да повторим същата операция. Мухата отказа да ми се подчини. Аз и Шимиеску направихме извода, че когато се отрежат краката на една муха, тя оглушава.

„Експериментът“

Секуритате (2) ми предаде част от затворниците, всичките от унгарски произход, озовали се на общо основание в затвора чрез доноси на съседи като чужди агенти, защото са слушали редовно Радио Свободна Европа (3). Кеф! Ник (4) ми разреши да ги ползвам за моите опити. Те ще ми сменят мухите в експеримента.

„Пълен успех“

Повторих опита върху унгарците, така както Шимиеску ми беше показал с мухите. Става! като насекомите, и хората оглушават, когато им се отреже един крак. Сега да се проучи и проблемът върху хора без два крака. Ще поискам от Секуритате да ми остави един екземпляр, в случай, че нямат - да ми обработят един.

„Дедукция“

При разпит на врагове народни да се избягва счупването на краката, заото те не чуват въпросите, които им се поставят. Какво ли ще стане ако им се отрежат ръцете? Ще проуча задълбочено този проблем.

Тетрадка 26, 1977г.

„Сръдня“

Най – малко от три дни дума не съм казала на Ник. Вечер в спалнята му обръщам гръб. Искам атомна бомба. Какво представляваш в наше време без атомна бомба? Сигурна съм, че нашите китайски приятели си имат една такава и че тя работи!

Тетрадка 31, 1977г.

„Скоростта на светлината“

Наредих да премахнат всички измервателни уреди в Академията по физика. Работниците на науката имат нужда само от двете си ръце, за да построят бъдещето. Един от тези простаци – физици ме попита как може да се измери с голи ръце скоростта на светлината.

„Лесна работа“

Най – напред спуснахме капаците на прозорците, а после по моя заповед един от тези простаци отвори внезапно капака, докато един друг пробяга разстоянието от прозореца до отсрещната стена едновременно със светлината. После накарах да премерят точното разстояние между прозореца и стената.
Скоростта на светлината е точно 2 метра и 23 сантиметра.

Тетрадка 35, 1977г.

(1) Йон Шимиеску – бивш сътрудник - лаборант. Президент на института по химия. Изпада в немилост през 1986г., умира следващата година, прегазен, докато пресича Булеварда на Републиката в Букурещ
(2) Вид преторианска гвардия, въоръжена до зъби, действаща навсякъде, по всяко време, за всяко нещо. Синоними – Гестапо, КГБ и др.
(3) Американска радиостанция на СИА
(4) Николае Чаушеску