Димчо Дебелянов – „Черна песен“

•октомври 27, 2009 • Вашият коментар

Аз умирам и светло се раждам

- разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря – край мене

всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с лъчите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян

и плачът ми за пристан умира,

низ велика пустиня развян.

 

 

Излиза за пръв път в сп. „Съвременник“, г. II, кн. 6 от 15.V.1910 г.

Fuckin’ latin #2

•август 4, 2009 • 2 Коментара

За тези, които са забравили книгата и филма.

За тези, които не знаят как им изглеждат учебниците по история…

 За тези, които емиграцията няма нищо общо с бягството и пътя към щастието… (по-здрави на ЮЗУ – да ме хванете за *******)

За тези, които все още знаят, че Левски не е футболен отбор…

За тези, на които „… от Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?!“ им говори толкова много и ги свива не само в стомаха.

За тези, които оставят следи… малки, но ги оставят във всеки музей, в който са били.

За тези, които „Я надуй дядо кавала… след теб да викна запея…“ и „Не плачи, майко, не тъжи… че станах азе хайдутин…“ им говори повече, отколкото на масата.

С удоволствие:

http://zamunda.net/details.php?id=7786&hit=1

 

http://zamunda.net/details.php?id=8873&hit=1

WTF?!

•юли 25, 2009 • Вашият коментар

Попаднал си някъде, където не знаеш защо си там… течението те е отнесло и в един момент се питаш: „Как така се оставих да стигна тук? Сред тези хора, тези разговори…“

Не си на място. Знаеш, че не си. Оглеждаш се, ослушваш се и осъзнаваш. Не си за там… но нямаш избор.

Чудиш се… нищо не можеш да измислиш. В задънена улица си.

Толкова силно е течението, че колкото и да плуваш настрани – няма измъкване…

Kristal i sulzi

•юни 16, 2009 • Вашият коментар

Малка и глупава… малка и глупава…

Седеше на пода в средата на стаята и се опитваше да събере всички парченца на кристалната ваза, която беше счупила. Събираше ги върху черно кадифе и въпреки че й бяха казали, че няма смисъл, защото са купили нова, тя продължаваше.

Малка и глупава… малка и глупава – не спираше да си го повтаря. Знаеше, че е направила беля и искаше по някакъв начин да я заличи. Ако я залепеше? Ако… всъщност нямаше никакво значение, защото дори и да я залепеше, щеше да си личи. Всяко едно парченце, щеше да издава белята й.

Малка и глупава… чупеше постоянно кристални вази с топката си, която толкова много обичаше. Не спираше да си играе с нея, и не спираше да чупи. Нова се купуваше постоянно заради нея. И винаги седеше на едно и също място. Най – красивото и най – светлото, върху висока стойка.

Днес, обаче, беше разбрала, че все някога вазите ще свършат в магазина и никога повече няма да има. Дори от егоистичната страна на нещата го погледна – повече няма да има какво да чупи! Не й доставяше удоволствие, но все пак!

Малка и глупава… ето отново. Поряза се на поредното парченце кристал, което намери на пода. Заболя я. Не беше се замисляла досега, че може да се пореже на счупеното. Стана, прибра кадифето с парчетата и си превърза пръстчето. Това, естествено, я накара да си вземе бележка. По дяволите, не точно тази!

„Трябва да внимавам следващия път къде стъпвам и по – предпазливо да събирам парченцата!“

Не тази, не тази! Другата, Господи!

Но не можеше да се контролира. Тази топка сякаш я бе омаяла - толкова много обичаше да играе с нея!

Поставиха новата ваза на стойката. О, щастие! Всичките мрачни мисли й излязоха от главата.

Отиде да потърси топката. Тази хубава топка! Върна се с нея и я погледа втренчено за минута. Усмихна се закачливо и отблясъците от кристала се заиграха с лицето й. Подхвърли я радостно и започна да се наслаждава на отскоците й. Невероятно – помисли си. Догони я и отново я подхвърли… като опиянена. Едва ли нещо можеше да помрачи настроението й. Толкова се въодушеви, че я подхвърли този път по – силно и по – високо. Наблюдяваше я как пада към земята и очакваше подскока й. Туп! Изхвърча към вазата… събори я, разпиляха се парчета. Милиони сякаш. Не помръдна… топката попадна явно върху парче кристал и се спука. Стоеше права и гледаше погрома. Нямаше топка, нямаше ваза…

МАЛКА И ГЛУПАВА! Свлече се на пода и заплака. Толкова силно, че я чуха и дотичаха при нея. Влетявайки в стаята видяха счупената ваза и издъхналата топка… Дори не понечиха да я успокоят, а тихо казаха:

- „Това беше последната ваза в магазина…“

My right hand

•юни 16, 2009 • Вашият коментар

“Хей ръчички,
хей ги две,
те ме слушат най – добре.
Едната мие другата,
А пък двете – лицето…”
 
Пет пръстчета – Аз, ти, той, тя, то…
Аз, жената, приятеля, майката и То!

 

 

Аз – какво съм аз? Къде съм? Защо съм тук? Заради жената, приятеля, майката и променливото То?

“Той” е най – големият пръст – средният. Защо? Дали защото е най – довереният човек, вечният спътник в живота ти? А защо е средният? За да знаеш, че винаги може да ти го покаже, да ти забие нож в гърба или просто изпъквайки да знаеш, че ТОЙ е човекът! А дали не е цялата ти ръка? По – развитата, по – можещата… Какво е “дясната” ти ръка?
Човек, с който да се веселиш, споделяш терзанията си … човек, който идва да е види в болницата, който върши “мръсните” ти работи вместо теб? Ти дясната ръка на някой ли си или това е привилегия? А може би обратното…

“Ти” – жената… половинката, липсващата… Намери ли я? Съществува ли? Как се определя…
Добра, мила, красива… противоположна на теб или същата като теб?
Противоположната – не си омръзвате, спорите, карате се, споделяте опит, забавлявате се с нови неща, учите се един друг… По – добрият вариант?!
Същата – “това ти ли го каза или аз?” Монолози… предимно монолози, защото и двамата мислите по един и същи начин. Бързо си писвате, защото няма тръпка. Не случайно е казано “Противополоностите се привличат”.

Майката – душата ти… Издигната в култ. Бдяща като орел… за тези, които искат да те нарянат. Като Дамоклиев меч над главите на душманите. Тя винаги е там – в родното гнездо, чакаща да ти помогне. Тръпнеща да чуе отново красивите за сърцето й думи “майчице, тук съм отново…”

То – странно… променливо. Дефиниция няма точна. С годините много неща, хора минават през “То”. В детските ни години “То” е куче, котка или просто някаква играчка. Скърбим много за “То”, за загубата му. А може би “То” ни подготвя за бъдещите, по – големи мъки?
Порастваме, намираме “показалеца”, “средният” пръст е с нас както винаги е бил… Откъсваме се от “безименния” и създаваме свое гнездо.
“То” вече е нашето дете – “малкото” пръстче. Не можем без него, колкото и малко да е. Времето лети… “То” пораства. Историята се повтаря, кръговратът на живота се завърта. “То” вече има свое собствено “малко” пръстче.
И така се въртим безкрайно…

Дясната ми ръка… Има ли още? А дали това не е най – важното – животът ти – “дясната ръка”… Има ли по – важно?
Обаждаш се в 3.00 часа през нощта на “дясната ръка” и казваш:
- “Убих човек…” – а “дясната ръка” съвсем простичко те пита:
- “Добре, къде ще го копаем?”

Смисълът на живота ти – “дясната ръка”…
Пет пръста – Аз, ти, той, тя, То…

 

Аз

„The secret diaries of Elena Chaushesku“ – parts

•юни 16, 2009 • Вашият коментар

Предварително да кажа, че тази жена е луда… някои от нещата са пословично смешни, други – направо потресаващи…

dirtybich

 

„Звуково замърсяване на околната среда“

Проверка в зеленчуковата и овощна градина на Партията. Изведнъж дочувам вик, което е забранено в мое присъствие (имам чувствителни уши). Звукът идва от градината. Градинарят е сам, но се измъква, обвинявайки цикорията: „Разбира се, другарко Елена, те страдат, когато ги изтръгват от земята!“ Поглеждам пръста му, той се е порязал и затова е извикал, но се оправдава: „Не, не, о, Светлина на Карпатите, цикорията ме захапа!“ Трогателно.

 

„Наблюдение“

Прекарах часове да измъквам внимателно цикорията от земята, но тя не издаде звук. „Сигурно тази ще е мъртва, Другарко Елена“ – ми каза Генералу, със своето здраво чувство за реалност. Утре ще възобновя опита върху живи цикории.

 

„Викът на цикорията“

Невъзможно е да се измъкне нито една жива цикория. Те живеят само под земята. Издъхват веднага след като ги измъкнеш от там. Въпреки това не ги чух да викат. Дали пък не се осмелиха да ме излъжат?

 

Тетрадка 68, 1978г.

 

„Мухата и марксизмът“

 Вчера бях в лабораторията на професор Шимиеску (1). Ние изследвахме животинското поведение от научна гледна точка, т.е. марксистко – ленинска, както и евентуалното му приложение върху психологията на масите. Искахме да узнаем последиците от външните стимулатори.

Най – трудно беше да се фиксират електродите върху краката на мухата. След това всичко стана ясно. Аз извиках: „Скочи!“, а Шимиеску включи тока. И ето, че мухата скочи! След това отрязахме наполовина краката й, преди да повторим същата операция. Мухата отказа да ми се подчини. Аз и Шимиеску направихме извода, че когато се отрежат краката на една муха, тя оглушава.

 

„Експериментът“

Секуритате (2) ми предаде част от затворниците, всичките от унгарски произход, озовали се на общо основание в затвора чрез доноси на съседи като чужди агенти, защото са слушали редовно Радио Свободна Европа (3). Кеф! Ник (4) ми разреши да ги ползвам за моите опити. Те ще ми сменят мухите в експеримента.

 

„Пълен успех“

Повторих опита върху унгарците, така както Шимиеску ми беше показал с мухите. Става! като насекомите, и хората оглушават, когато им се отреже един крак. Сега да се проучи и проблемът върху хора без два крака. Ще поискам от Секуритате да ми остави един екземпляр, в случай, че нямат - да ми обработят един.

 

„Дедукция“

При разпит на врагове народни да се избягва счупването на краката, заото те не чуват въпросите, които им се поставят. Какво ли ще стане ако им се отрежат ръцете? Ще проуча задълбочено този проблем.

Тетрадка 26, 1977г.

 

„Сръдня“

Най – малко от три дни дума не съм казала на Ник. Вечер в спалнята му обръщам гръб. Искам атомна бомба. Какво представляваш в наше време без атомна бомба? Сигурна съм, че нашите китайски приятели си имат една такава и че тя работи!

Тетрадка 31, 1977г.

 

 

„Скоростта на светлината“

Наредих да премахнат всички измервателни уреди в Академията по физика. Работниците на науката имат нужда само от двете си ръце, за да построят бъдещето. Един от тези простаци – физици ме попита как може да се измери с голи ръце скоростта на светлината.

„Лесна работа“

Най – напред спуснахме капаците на прозорците, а после по моя заповед един от тези простаци отвори внезапно капака, докато един друг пробяга разстоянието от прозореца до отсрещната стена едновременно със светлината. После накарах да премерят точното разстояние между прозореца и стената.
Скоростта на светлината е точно 2 метра и 23 сантиметра.

Тетрадка 35, 1977г.

 

(1) Йон Шимиеску – бивш сътрудник - лаборант. Президент на института по химия. Изпада в немилост през 1986г., умира следващата година, прегазен, докато пресича Булеварда на Републиката в Букурещ
(2) Вид преторианска гвардия, въоръжена до зъби, действаща навсякъде, по всяко време, за всяко нещо. Синоними – Гестапо, КГБ и др.
(3) Американска радиостанция на СИА
(4) Николае Чаушеску

I love…

•юни 16, 2009 • Вашият коментар

Обичам… днес обичам всичко! И точките, и колегата, и свирките обичам… и прасетата обичам!

И оня педераст с мерцедеса, дето сутринта ми засече таксито – и него, бе! Всички обичам днес!

Очите ми, по дяволите… кървясали са… от многото обичане е , копеле! Или по скоро от замерГянето снощи с лед и метаксата. Не, не – от обичането е! Сигурна съм…

Абееее, шушони – обичам ви! Сите :D Оххх на кака пиленцата! Да ви нащипя по бузките!

Motorna lodka

•юни 16, 2009 • Вашият коментар

Моторна лодка… 11 000лв. – без пари, мамка му и аз! Демек – „и прасе“. С колесар, с всичко. Искам я! Отиваш във Варна и не ти трябва ни квартира, ни джет, ни банан, ни водно колело… 

Мангите де са? Къде са, питам?! НЕма ги, нЕма и да ги има. В моя джоб, де… в чуждите явно са в наличност.

Искам я тая лодка, много я искам. В комплект с нея искам и манги. Мангите пък вървят в комплект с успеха. И него го искам. Успеха пък върви с копанье здраво и акъл. Тогава не разбирам, мама му, ДЕКА е проблема?! Тестовете викат, че не съм тъпа. Мама и тате нЕма да ги броя, щот то и малоумен да си, пак ще ти разправят, че си най – умното дете.

Копам, не е като да не копам. И картофи копам, и тютюн нижа, и фирми регистрирам, и кафе ако трябва правя, и вися на опашки в търговския регистър (аз мама им да клатя, кат душевно болен да я клатя…) И дела чета, и КТ понаучих, и хора издирвам, и компютри поправям… И КВО, ДА ГО ЕБА, ОТ ТОВА?!

Де са мангите, викаааааам?!

Всичко е сбъркано… има копанье и акъл, ама нЕма манги и нЕма успех. И що нЕма?! Щот онаа си бара циците, вместо да бара документите и да върши работа. Щот оно си пее кат радиото и ефект нЕма. Щот оня ми прибира мойте данъци в своя джоб. Щот вместо да ги тури там, де ще направи мен и държавата щастливи, той оди и ги пука по курвите в Кама сутра. (Люси, кака, супер яки цици имаш… а тоя пилон все едно с него в ръце си се родила, нищо лично.) Щот вместо да се налее в култура и образование, се налива в чаши и гаражи. Искам си книгата не за 25лв., а за 2-3-4-5лв, искам си разговора, който да ми мърда мозъка, а не такъв, който да ми го изглажда! Е кА да стане таа работа?! Нема да стане оно вижда, че с пари всичко става и ше чака мама и тате, дет са се опрасили от крадене, да го бутат цЕл живот. „Възпитали“ са го, че онаа в училище трее да я млати, че трее си хвърли боклука на земята да кошчето, че той е ЧОВЕКЪТ, оти има парЕ и това е. Па акъл дали има… ЧЕ ЗА КВО МУ Е, БЕ?! Нали тия, дето имаме акъл, копаме цЕл живот за него!

Къде са ми мангитееее, веееее?!

 

 

reminded by още един без моторна лодка, демек – fuck the norm

Sulza

•юни 16, 2009 • Вашият коментар

Търколи се и стресна тя росата…
- Коя си ти? – попита я тревата.
- Аз… аз частица съм от мъката й… има още, още много. И те ще дойдат с мен…
- А къде отивате? – запита пак тревата.
- Отиваме да се слеем със земята. Да изченем – така ще й помогнем! – отговори й сълзата.
- Не разбирам… как тъй чисто нещо и красиво, изчезвайки ще й помогне?! И коя е тя? Защо тъгува?
- Тя е нашата царица – тъй омайна, обичлива… Тъгата й е несправедлива! Всяка вечер тя заспива, сънувайки земя красива. Изпълнена с мелодии безгрижни, на славеи чудесни. Земя с гори прекрасни и животинки не опасни. Обгърната от сладост и лъчи, тя броди из росните треви. Нозете й те гъделичкат и лекичко и се усмихват…
- Но защо тя все пак тъгува, не разбирам – кажи, де, мъничка сълза?
- Събужда я мрачната съдба, да се лута из черна самота… но все пак вечер и остава, да заспи и да сънува, че някой все пак тайно я бленува…
- А как помагаш ти на вашата царица? Нима таз жертва да се слееш със земята, ще направи по – щастлива нея, горката?!
- Отмарям аз нейните очи и душата й, за да не крещи… Частица взимам от нейната тъга и заривам я в земята за вечни времена…

Libido

•юни 16, 2009 • Вашият коментар

Влизаш в дискотека, натокала си се кат за Сиганска сватба, гримът ти и прическата са като направени в… един друг козметичен салон. Оглеждаш се. Търсиш мъжко. Намират те не толкова мъжки и затова продължаваш търсенето. Стъпваш грациозно като газела напред и най-накрая го виждаш.
Млад, красив, поддържан, наперен като петел за първо кудкудякане… ъъ, простете – кукуригане.
Той те фиксира също, тръгва към теб и краката ти се подгъват, защото знаеш как ще приключи вечерта.
Вече си го представяш… проследява те до тоалетната, влиза след теб, награбва те и те целува толкова страстно, че ти едвам сдържаш ръцете си, които искат да разкъсат блузата му. Окопитваш се, хващаш го за ръката и се качвате на такси. Влизате в тях впили устните си едни в други, събличате се трескаво. Той се оказва нежен и страстен любовник. Целува те навсякъде по тялото и ти полудяваш от възбуда. Искаш да му се отдадеш, решаваш, че ще му отвърнеш със същото и тръгваш с език от врата му надолу. Стигаш до пулсиращия му от възбуда член, прокарваш език по…. ********** (цензура)

Изведнъж усещаш как възбудата му се надига и се излива в устата ти.
Нищо, казваш си, и до тук беше хубаво. Вторият път.
Тъй като искаш да му доставиш още по – голямо удоволствие, преглъщаш нектара му и се надигаш да го целунеш.
И, о! Той се извръща! Ти, побесняла от този грозен жест, обличаш си парцалките и затръшваш вратата след себе си.
В този момент осъзнаваш, че все още се намираш в дискотеката и той вече е пред теб… Следва звучно плющене и изкрещяваш:
- И НЯМА ДА МЕ ЦЕЛУНЕШ, АААААА?!

 

powered by dirty