Kristal i sulzi

Малка и глупава… малка и глупава…

Седеше на пода в средата на стаята и се опитваше да събере всички парченца на кристалната ваза, която беше счупила. Събираше ги върху черно кадифе и въпреки че й бяха казали, че няма смисъл, защото са купили нова, тя продължаваше.

Малка и глупава… малка и глупава – не спираше да си го повтаря. Знаеше, че е направила беля и искаше по някакъв начин да я заличи. Ако я залепеше? Ако… всъщност нямаше никакво значение, защото дори и да я залепеше, щеше да си личи. Всяко едно парченце, щеше да издава белята й.

Малка и глупава… чупеше постоянно кристални вази с топката си, която толкова много обичаше. Не спираше да си играе с нея, и не спираше да чупи. Нова се купуваше постоянно заради нея. И винаги седеше на едно и също място. Най – красивото и най – светлото, върху висока стойка.

Днес, обаче, беше разбрала, че все някога вазите ще свършат в магазина и никога повече няма да има. Дори от егоистичната страна на нещата го погледна – повече няма да има какво да чупи! Не й доставяше удоволствие, но все пак!

Малка и глупава… ето отново. Поряза се на поредното парченце кристал, което намери на пода. Заболя я. Не беше се замисляла досега, че може да се пореже на счупеното. Стана, прибра кадифето с парчетата и си превърза пръстчето. Това, естествено, я накара да си вземе бележка. По дяволите, не точно тази!

“Трябва да внимавам следващия път къде стъпвам и по – предпазливо да събирам парченцата!”

Не тази, не тази! Другата, Господи!

Но не можеше да се контролира. Тази топка сякаш я бе омаяла - толкова много обичаше да играе с нея!

Поставиха новата ваза на стойката. О, щастие! Всичките мрачни мисли й излязоха от главата.

Отиде да потърси топката. Тази хубава топка! Върна се с нея и я погледа втренчено за минута. Усмихна се закачливо и отблясъците от кристала се заиграха с лицето й. Подхвърли я радостно и започна да се наслаждава на отскоците й. Невероятно – помисли си. Догони я и отново я подхвърли… като опиянена. Едва ли нещо можеше да помрачи настроението й. Толкова се въодушеви, че я подхвърли този път по – силно и по – високо. Наблюдяваше я как пада към земята и очакваше подскока й. Туп! Изхвърча към вазата… събори я, разпиляха се парчета. Милиони сякаш. Не помръдна… топката попадна явно върху парче кристал и се спука. Стоеше права и гледаше погрома. Нямаше топка, нямаше ваза…

МАЛКА И ГЛУПАВА! Свлече се на пода и заплака. Толкова силно, че я чуха и дотичаха при нея. Влетявайки в стаята видяха счупената ваза и издъхналата топка… Дори не понечиха да я успокоят, а тихо казаха:

- “Това беше последната ваза в магазина…”

My right hand

“Хей ръчички,
хей ги две,
те ме слушат най – добре.
Едната мие другата,
А пък двете – лицето…”

 

Пет пръстчета – Аз, ти, той, тя, то…
Аз, жената, приятеля, майката и То!

 

 

Аз – какво съм аз? Къде съм? Защо съм тук? Заради жената, приятеля, майката и променливото То?

“Той” е най – големият пръст – средният. Защо? Дали защото е най – довереният човек, вечният спътник в живота ти? А защо е средният? За да знаеш, че винаги може да ти го покаже, да ти забие нож в гърба или просто изпъквайки да знаеш, че ТОЙ е човекът! А дали не е цялата ти ръка? По – развитата, по – можещата… Какво е “дясната” ти ръка?
Човек, с който да се веселиш, споделяш терзанията си … човек, който идва да е види в болницата, който върши “мръсните” ти работи вместо теб? Ти дясната ръка на някой ли си или това е привилегия? А може би обратното…

“Ти” – жената… половинката, липсващата… Намери ли я? Съществува ли? Как се определя…
Добра, мила, красива… противоположна на теб или същата като теб?
Противоположната – не си омръзвате, спорите, карате се, споделяте опит, забавлявате се с нови неща, учите се един друг… По – добрият вариант?!
Същата – “това ти ли го каза или аз?” Монолози… предимно монолози, защото и двамата мислите по един и същи начин. Бързо си писвате, защото няма тръпка. Не случайно е казано “Противополоностите се привличат”.

Майката – душата ти… Издигната в култ. Бдяща като орел… за тези, които искат да те нарянат. Като Дамоклиев меч над главите на душманите. Тя винаги е там – в родното гнездо, чакаща да ти помогне. Тръпнеща да чуе отново красивите за сърцето й думи “майчице, тук съм отново…”

То – странно… променливо. Дефиниция няма точна. С годините много неща, хора минават през “То”. В детските ни години “То” е куче, котка или просто някаква играчка. Скърбим много за “То”, за загубата му. А може би “То” ни подготвя за бъдещите, по – големи мъки?
Порастваме, намираме “показалеца”, “средният” пръст е с нас както винаги е бил… Откъсваме се от “безименния” и създаваме свое гнездо.
“То” вече е нашето дете – “малкото” пръстче. Не можем без него, колкото и малко да е. Времето лети… “То” пораства. Историята се повтаря, кръговратът на живота се завърта. “То” вече има свое собствено “малко” пръстче.
И така се въртим безкрайно…

Дясната ми ръка… Има ли още? А дали това не е най – важното – животът ти – “дясната ръка”… Има ли по – важно?
Обаждаш се в 3.00 часа през нощта на “дясната ръка” и казваш:
- “Убих човек…” – а “дясната ръка” съвсем простичко те пита:
- “Добре, къде ще го копаем?”

Смисълът на живота ти – “дясната ръка”…
Пет пръста – Аз, ти, той, тя, То…

 

Аз

“The secret diaries of Elena Chaushesku” – parts

Предварително да кажа, че тази жена е луда… някои от нещата са пословично смешни, други – направо потресаващи…

dirtybich

 

“Звуково замърсяване на околната среда”

Проверка в зеленчуковата и овощна градина на Партията. Изведнъж дочувам вик, което е забранено в мое присъствие (имам чувствителни уши). Звукът идва от градината. Градинарят е сам, но се измъква, обвинявайки цикорията: “Разбира се, другарко Елена, те страдат, когато ги изтръгват от земята!” Поглеждам пръста му, той се е порязал и затова е извикал, но се оправдава: “Не, не, о, Светлина на Карпатите, цикорията ме захапа!” Трогателно.

 

“Наблюдение”

Прекарах часове да измъквам внимателно цикорията от земята, но тя не издаде звук. “Сигурно тази ще е мъртва, Другарко Елена” – ми каза Генералу, със своето здраво чувство за реалност. Утре ще възобновя опита върху живи цикории.

 

“Викът на цикорията”

Невъзможно е да се измъкне нито една жива цикория. Те живеят само под земята. Издъхват веднага след като ги измъкнеш от там. Въпреки това не ги чух да викат. Дали пък не се осмелиха да ме излъжат?

 

Тетрадка 68, 1978г.

 

“Мухата и марксизмът”

 Вчера бях в лабораторията на професор Шимиеску (1). Ние изследвахме животинското поведение от научна гледна точка, т.е. марксистко – ленинска, както и евентуалното му приложение върху психологията на масите. Искахме да узнаем последиците от външните стимулатори.

Най – трудно беше да се фиксират електродите върху краката на мухата. След това всичко стана ясно. Аз извиках: “Скочи!”, а Шимиеску включи тока. И ето, че мухата скочи! След това отрязахме наполовина краката й, преди да повторим същата операция. Мухата отказа да ми се подчини. Аз и Шимиеску направихме извода, че когато се отрежат краката на една муха, тя оглушава.

 

“Експериментът”

Секуритате (2) ми предаде част от затворниците, всичките от унгарски произход, озовали се на общо основание в затвора чрез доноси на съседи като чужди агенти, защото са слушали редовно Радио Свободна Европа (3). Кеф! Ник (4) ми разреши да ги ползвам за моите опити. Те ще ми сменят мухите в експеримента.

 

“Пълен успех”

Повторих опита върху унгарците, така както Шимиеску ми беше показал с мухите. Става! като насекомите, и хората оглушават, когато им се отреже един крак. Сега да се проучи и проблемът върху хора без два крака. Ще поискам от Секуритате да ми остави един екземпляр, в случай, че нямат - да ми обработят един.

 

“Дедукция”

При разпит на врагове народни да се избягва счупването на краката, заото те не чуват въпросите, които им се поставят. Какво ли ще стане ако им се отрежат ръцете? Ще проуча задълбочено този проблем.

Тетрадка 26, 1977г.

 

“Сръдня”

Най – малко от три дни дума не съм казала на Ник. Вечер в спалнята му обръщам гръб. Искам атомна бомба. Какво представляваш в наше време без атомна бомба? Сигурна съм, че нашите китайски приятели си имат една такава и че тя работи!

Тетрадка 31, 1977г.

 

 

“Скоростта на светлината”

Наредих да премахнат всички измервателни уреди в Академията по физика. Работниците на науката имат нужда само от двете си ръце, за да построят бъдещето. Един от тези простаци – физици ме попита как може да се измери с голи ръце скоростта на светлината.

“Лесна работа”

Най – напред спуснахме капаците на прозорците, а после по моя заповед един от тези простаци отвори внезапно капака, докато един друг пробяга разстоянието от прозореца до отсрещната стена едновременно със светлината. После накарах да премерят точното разстояние между прозореца и стената.
Скоростта на светлината е точно 2 метра и 23 сантиметра.

Тетрадка 35, 1977г.

 

(1) Йон Шимиеску – бивш сътрудник - лаборант. Президент на института по химия. Изпада в немилост през 1986г., умира следващата година, прегазен, докато пресича Булеварда на Републиката в Букурещ
(2) Вид преторианска гвардия, въоръжена до зъби, действаща навсякъде, по всяко време, за всяко нещо. Синоними – Гестапо, КГБ и др.
(3) Американска радиостанция на СИА
(4) Николае Чаушеску

I love…

Обичам… днес обичам всичко! И точките, и колегата, и свирките обичам… и прасетата обичам!

И оня педераст с мерцедеса, дето сутринта ми засече таксито – и него, бе! Всички обичам днес!

Очите ми, по дяволите… кървясали са… от многото обичане е , копеле! Или по скоро от замерГянето снощи с лед и метаксата. Не, не – от обичането е! Сигурна съм…

Абееее, шушони – обичам ви! Сите Оххх на кака пиленцата! Да ви нащипя по бузките!

Motorna lodka

Моторна лодка… 11 000лв. – без пари, мамка му и аз! Демек – “и прасе”. С колесар, с всичко. Искам я! Отиваш във Варна и не ти трябва ни квартира, ни джет, ни банан, ни водно колело… 

Мангите де са? Къде са, питам?! НЕма ги, нЕма и да ги има. В моя джоб, де… в чуждите явно са в наличност.

Искам я тая лодка, много я искам. В комплект с нея искам и манги. Мангите пък вървят в комплект с успеха. И него го искам. Успеха пък върви с копанье здраво и акъл. Тогава не разбирам, мама му, ДЕКА е проблема?! Тестовете викат, че не съм тъпа. Мама и тате нЕма да ги броя, щот то и малоумен да си, пак ще ти разправят, че си най – умното дете.

Копам, не е като да не копам. И картофи копам, и тютюн нижа, и фирми регистрирам, и кафе ако трябва правя, и вися на опашки в търговския регистър (аз мама им да клатя, кат душевно болен да я клатя…) И дела чета, и КТ понаучих, и хора издирвам, и компютри поправям… И КВО, ДА ГО ЕБА, ОТ ТОВА?!

Де са мангите, викаааааам?!

Всичко е сбъркано… има копанье и акъл, ама нЕма манги и нЕма успех. И що нЕма?! Щот онаа си бара циците, вместо да бара документите и да върши работа. Щот оно си пее кат радиото и ефект нЕма. Щот оня ми прибира мойте данъци в своя джоб. Щот вместо да ги тури там, де ще направи мен и държавата щастливи, той оди и ги пука по курвите в Кама сутра. (Люси, кака, супер яки цици имаш… а тоя пилон все едно с него в ръце си се родила, нищо лично.) Щот вместо да се налее в култура и образование, се налива в чаши и гаражи. Искам си книгата не за 25лв., а за 2-3-4-5лв, искам си разговора, който да ми мърда мозъка, а не такъв, който да ми го изглажда! Е кА да стане таа работа?! Нема да стане оно вижда, че с пари всичко става и ше чака мама и тате, дет са се опрасили от крадене, да го бутат цЕл живот. “Възпитали” са го, че онаа в училище трее да я млати, че трее си хвърли боклука на земята да кошчето, че той е ЧОВЕКЪТ, оти има парЕ и това е. Па акъл дали има… ЧЕ ЗА КВО МУ Е, БЕ?! Нали тия, дето имаме акъл, копаме цЕл живот за него!

Къде са ми мангитееее, веееее?!

 

 

reminded by още един без моторна лодка, демек – fuck the norm

Sulza

Търколи се и стресна тя росата…
- Коя си ти? – попита я тревата.
- Аз… аз частица съм от мъката й… има още, още много. И те ще дойдат с мен…
- А къде отивате? – запита пак тревата.
- Отиваме да се слеем със земята. Да изченем – така ще й помогнем! – отговори й сълзата.
- Не разбирам… как тъй чисто нещо и красиво, изчезвайки ще й помогне?! И коя е тя? Защо тъгува?
- Тя е нашата царица – тъй омайна, обичлива… Тъгата й е несправедлива! Всяка вечер тя заспива, сънувайки земя красива. Изпълнена с мелодии безгрижни, на славеи чудесни. Земя с гори прекрасни и животинки не опасни. Обгърната от сладост и лъчи, тя броди из росните треви. Нозете й те гъделичкат и лекичко и се усмихват…
- Но защо тя все пак тъгува, не разбирам – кажи, де, мъничка сълза?
- Събужда я мрачната съдба, да се лута из черна самота… но все пак вечер и остава, да заспи и да сънува, че някой все пак тайно я бленува…
- А как помагаш ти на вашата царица? Нима таз жертва да се слееш със земята, ще направи по – щастлива нея, горката?!
- Отмарям аз нейните очи и душата й, за да не крещи… Частица взимам от нейната тъга и заривам я в земята за вечни времена…

Libido

Влизаш в дискотека, натокала си се кат за Сиганска сватба, грима ти и прическата са като направени в… един друг козметичен салон. Оглеждаш се. Търсиш мъжко. Намират те не – толкова мъжки и затова продължаваш търсенето. Стъпваш грациозно като газела напред и най – накрая го виждаш
Млад, красив, поддържан, наперен като петел за първо кудкудякане… ъъ простете – кукуригане.
Той те фиксира също, тръгва към теб и краката ти се подгъват, защото знаеш как ще приключи вечерта.
Вече си го представяш… проследява те до тоалетната, влиза след теб, награбва те и те целува толкова страстно, че ти едвам сдържаш ръцете си, които искат да разкъсат блузата му. Окопитваш се, хващаш го за ръката и се качвате на такси. Влизате в тях впили устните си едни в други, събличате се трескаво. Той се оказва ненеж и страстен любовник. Целува те навсякъде по тялото и ти полудяваш от възбуда Искаш да му се отдадеш, решаваш, че ще му отвърнеш със същото и тръгваш с език от врата му надолу. Стигаш до пулсиращият му от възбуда член, прокарваш език по…. ********** (цензура)

Изведнъж усещаш как възбудата му се надига и се излива в устата ти.
Нищо, казваш си, и до тук беше хубаво. Втория път.
Тъй като искаш да му доставиш още по – голямо удоволствие, преглъщаш нектара му и се надигаш да го целунеш.
И, о! Той се извръща! Ти, побесняла от този грозен жест, обличаш си парцалките и затръшваш вратата след себе си.
В този момент осъзнаваш, че все още се намираш в дискотеката и той вече е пред теб… Следва звучно плющене и изкрещяваш:
- И НЯМА ДА МЕ ЦЕЛУНЕШ, АААААА?!

 

powered by dirty

Mushrooms

Висейки на тъпия балкон, претъпкан с боклуци, умирайки от студ в ДВАДЕСЕТ часа  и ПЕТДЕСЕТ и ДВЕ минути… се чудех защо ми е шибано. Викам си – от студа ще е, ама не. Нещо друго е, нещо ме тормози. Сигур пак съм се нахакала в неква шибана депресия и вече ми идва да си засиля кухата лейка в някоя стена. Нема ред тука, нема. То това не е нормално, мамка му. Хората се веселят, пеят, тичат, скачат – аз седя и си блъскам сивака в кокаляка. Да еба и кривата патка, дето съм се родила…

 Та… мисля си за…

Гъби… много ги обичам – пристрастена съм. Не мога без тях. Шубе ме е обаче да не са отровни… и въпреки това пак ги ям. Ходя да ми правят промивки после с въглен – много е гадно шъ знайш!
Те повечето гъби са много хубави и вкусни, ама аз понеже съм лакома и преяждам с тях. Става ми лошо и пак ми правят промивки. Отказвам след това този вид и търся от другия. Е, за какво, да се еба?! За какво?! Те са си хубави – просто аз съм лакома. Естествено, след тая върла простотия с постоянната смяна на видовете, се нахаквам на някоя отровна и корема късааа! Така къса, че реки ми извират от очите. Въглена спасява пак…
Заклеймявам за известно време гъбените сергии и си перкам гладна. Дояжда ми се пак. Мамка му, пак ще има промивки. Писна ми с тия гъби! То и на въглена му писна от мен! Аз съм от тия редовни клиенти, дето като ги видиш и направо ти призлява.
Гъбите, които познавам засега са три вида… вкусни, отровни, халюциногенни. Избор – голЕм. Тия последните са най – опасни! Карат те да се рееш в синевата, да ходиш кат зелка нахилен – всичко ти е розово… А после гръм и трясък. Стоварваш се от там – горе и почваш да ревеш, че задника ти е целия в синки. Ревеш – мамата си трака. Аз преди много ядях от тоя вид гъби и все си ходех със син задник. Копеле, много е кофти – наистина. Един път толкова се бях насинила, че то даже не можеше да се нарече и синьо! Направо лилаво – червено си беше, като маймунски задник. Въглена тука не помага, мамка му… само меките, плюшени нещица. Затова ги и отказах тия.

Почнах да плюскам само първите два изброени вида. От любопитство, бре! Не мога да се контролирам, за съжаление. Колкото и да не искам да ям гъби, то оно си сака! Отвътре ме кара…
„- Аре, бе! Аре хапни я тая гъба! Кво ся се праиш на отворена! Хапни, нищо нема ти стане!”
И аз ям… наплюсквам се и после – въгленааааа!
Нямааа крааай, нямаа!
Абе как става така тая работа с другите хора?! Ядат си една гъба цял живот и им е вкусно. Не се тровят, няма промивки, няма сини задници, няма реки от очите…
От кухата лейка ще да е. Вече се убедих! Явно на мен гъби не ми трябват, а някой заварчик. С маска, та да не му свети много в очите като заварява и хвърлям искри…
Трябва обаче да има много хубава и тъмна маска, че аз не съм каква да е куха лейка. И аз гордост имам, и аз душа нося…

 

 

dirty

Blenuvan relax

 

   Пясъкът докосваше нежно тялото й и го масажираше. Нежните песъчинки танцуваха по него и се радваха, че има някой друг освен тях на плажа. Лежеше отпусната и гледаше с празен поглед към осеяното със звезди небе. Не чувстваше нищо, освен красотата и спокойствието…  и по – добре, точно това беше искала да постигне.

Бленуван релакс…

Опияняваше я звука от борещите се вълни с брега. И все пак се чудеше как е възможно съчетанието между напълно празен поглед като на кататоник и безброй стрелкащите се мисли в главата й. Странно нещо… още по – странно й беше как може животът да е толкова красив, а все някой да се намира да го разваля.

Беше се освободила, слава Богу, от присъствието на човешки същества за нощта. Бленуван релакс…

Луната осветяваше тялото й така, сякаш имаше няколко лампи, с приглушена светлина,  насочени към нея. Дългата й черна коса сега изглеждаше дори по – красива, отколкото през деня, когато слънцето се закачаше с всеки косъм и нежно го целуваше. Беше сигурна, че иска да остане завинаги тук и завинаги да усеща невероятното спокойствие на залива и нощта. Стана. Дори не понечи да изчисти тялото си от пясъка. Тръгна с лежерни стъпки към водата. Бялата и тънка рокля с която беше облечена се носеше с нея като песен. Лекият бриз невинно се плъзваше по тялото й сякаш не искаше да я нарани или смути. Докосна с десния си крак една вълна, която току що се беше разляла на брега. Настръхна. Изравни левия с десния крак и застина така за няколко минути загледана в необятната вода, върху която луната сякаш танцуваше валс. Вдигна ръцете си и свали презрамките на роклята, а тя се изхлузи и падна в краката й. Наведе се, вдигна я и с изящен жест я остави на пясъка зад себе си. Навлизаше бавно във водата, докато тя не стигна до пъпа й. Затвори очи, отпусна се и пое въздух за да може цялото й тяло да остане на повърхността.

Бленуван релакс…

Вълните я носеха в непонятна посока, но това не я интересуваше. Чувстваше, че целият свят е нейн и сякаш бе достигнала душевният покой, към който толкова дълго време се беше стремила. Така отпусната върху водата, беше като красива водна лилия.

Морето продължаваше да владее посоката и въпреки че искаше тя да остане завинаги с него, все пак я отправи към брега. Заповяда течението да я ескортира до брега и тя съвсем скоро усети мокрият пясък под себе си.

Отвори очите си и то разбра, че е време да се сбогува с нея. Никак не му се искаше, но и изпрати няколко по – бурни вълни за сбогуване. Изправи се и почувства невероятно равнодушие към всичко останало, с изключение на това място и приятелите й в него – морето, луната и звездите. Усмихна се, разбрала за сбогуването, обърна се и вдигна бялата рокля от пясъка. Дори не я изтръска от него. Облече я и тръгна нагоре към бялата къща. Нейната бяла къща… на която частта гледаща към морето нямаше стени, а само прозорци и плъзгащи се стъклени врати.

Изкачи няколкото стъпала и стъпи върху меката трева пред зеещата плъзгаща се врата.

Прекрачи вътре и се запъти към спалнята. Вървейки, оставяше следи от малки песъчинки, които сякаш крещяха неистово „НЕДЕЙ!!!”

Вратата на тъмно червената спалня беше отворена и тя влезе. Не си направи труда да я затваря след себе си. Отпусна се на огромното легло покрито с черен сатен. Пресегна ръка към нощното шкафче и взе стъклено шишенце с хапчета, до което имаше малка лампа и оставена кристална чаша с дванадесет годишно уиски. Съвсем бавно отброи четири хапчета… разгледа ги замислено и тръсна шишенцето, така че паднаха още две таблетки в шепата й. Усмихна се… сега вече беше сигурна, че няма да има издънка. Затвори шишенцето с хладнокръвна педантичност и го постави обратно на нощното шкафче. Докосна кристалната чаша и я врътна няколко пъти върху махагоновия  плот с крайчеца на пръстите си. Взе я, напъха едно по едно хапчетата в устата си, като след всяко отпиваше глътка уиски…

Приключи с ритуала и остави празната чаша. Загаси малката лампа и в стаята нахлу светлината на луната, която беше някак тъжна. Настани се удобно върху скъпия черен сатен и затвори очи. Пред нея беше безкрайната вода, с която луната се забавляваше. Вълните галеха краката й, а звездите и се радваха отгоре. С бавни стъпки навлезе в тъмната вода, докато тя не стигна пъпа й. Пое въздух и цялото й тяло изплува на повърхността. Течението я носеше и тя вече имаше своя абсолютен душевен покой…

Времето спря и душата й премина във вечността. Остана завинаги носена върху повърхността на морето, сред красотата и спокойствието.

Бленуван покой…

 dirty

OMG

Няколко минутки след като се нагласих да спя и прескочиха стотина мисли из кухата ми главица, направо на глас, казах „О, Боже!”. Беше ми светнало. Като в анимационните филмчета, където ти излиза една лампичка. Точно така се и почувствах – като анимационен герой.

Толкова години срещи, гаджета, сълзи и нерви. И винаги си мислиш, че чакаш правилния. Като се разделиш с някой, търсиш някой друг – нов, с надеждата той да е Той.

Една от тези стотина мисли, реейки се в чутурата ми, беше, че не искам нов. Не ми трябва. Нямам интерес и желание, нямам нужда. Помислих си, как ще преживея да го видя него с някоя друга. Как ще й скъсам главата, защото той ПЪК си е мой. Може да не сме заедно, но ПЪК си е мой! Почнах да прехвърлям в главата си предишните си връзки, за да разбера дали е заради него или винаги съм била такава. Казах си – „не, не съм била”. Тогава осъзнах, че само един мъж от живота ми, съм виждала с друга жена или по – точно – чух я нея от неговия телефон. В шест часа, пияна и пръскаща солени капки навсякъде, нахлух в апартамента му като фурия, представяща си как ще извия врата на натрапницата.

Да, винаги съм била такава, казах си… и тогава ми светна!

 

„Не ми трябва нов, не искам нов…”, „той си е мой!”.

 

О, Боже!

Бях си изградила перфектния мъж вече! Затова не искам нов. Перфектен! С перфектния размер, перфектното тяло, романтичен, емоционален, стабилен, но див когато искам, с добра професия, с подобаваща банкова сметка, купонджия, страхотен приятел, обичащ ме безумно, който никога няма да ме забрави и т.н., и т.н.

О, Боже!

Осъзнах, че този мъж всъщност е съвкупност от по – сериозните ми връзки. Т.е. съвкупност от мъжете участници в по – сериозните ми връзки.

Когато съм искала романтика – звъняла съм на този, когато съм искала купон – звъняла съм на втори, когато… на трети и така без край.

Сякаш до сега съм се опитвала да изградя този „перфектен мъж” абсолютно съзнателно, да го наредя в кръг, за да стоя в средата и само да посочвам с пръст.

Е, успяла съм.

 

Нямам думи… за себе си… нямам.

 

Цялата тази работа ме наведе на един друг въпрос обаче…

Какво правим след като парчетата от „него” си намерят пасващото им на тях парче?!