Чудесааааа - мъдеса, братя!
Оказва се, че блога не може да се чете, защото заглавията на всички неща в него, са на кирилица!
Чудих се доста, дали да слагам заглавия на английски или просто да пиша с латински букви… реших, че по - малко пошло, ще е да ги пиша с латински букви, ама ще взема да ползвам и двата варианта.
БЛОУ МИ! Ю, ЙЕА, Ю, ХУ ДИТ ДИС!
Храна = оцеляване
Ставаш, ядеш, излизаш, прибираш се, ядеш, излизаш, прибираш се, ядеш, спиш…
И пак - ставаш, ядеш, излизаш, прибираш се, ядеш, излизаш, прибираш се, ядеш, спиш…
Кое те кара да се чувстваш по – зле?! Душевната празнина или празнината в стомаха ти? Кое те кара да ти се свива по – болезнено стомаха – глада или гледката на бездомното шест годишно дете, босо и голо? Кое те изнервя повече – глада или безумната тъпота и необразованост?
Живеем във време, в което приоритетно и да имаш огромни очила, но не и залък в устата си. Време, в което комуникацията е на толкова високо ниво, че сигурно вече можеш да изпратиш и спагети на баба си през телефона си. Само че нямаш време да се обадиш да я питаш как е и да чуеш разказите на дядо си за Втората Световна Война. Имаме възможност да си купуваме книги на безценица от прошляците по големите улици, но не го правим, а отиваме да си дадем парите за последната компютърна игра, която така или иначе промива мозъците ни. Обградени сме отвсякъде с насилие и жестокост, но не ни прави впечатление, защото вече толкова години новините са бъкани с тях, че не ни пука. Затворили сме се в черупките си, сътворени от мп3 плеър, компютър и мобилен телефон, чипс и полуфабрикати, че забравихме какво е истинското щастие. Щастието да не може родителите ти да те намерят по всяко време и да се радваш на детинската глупост да се риеш в мръсотията зад блока или в близката градинка. Да се пльоснеш в тревата и да преглъщаш жадно и нетърпеливо „Вяра”, „Хъшове” или „Моята молитва”. Да се пръскаш с вода из коридорите на училището си и да се смееш след това до припадък. Вместо това ти се правиш на нещо, което не си. Играеш играта, която 21-и век ти предлага… криво разбраната „циливилизация”.
Цивилизацията, в която да четеш книги е тъпо.
Да посетиш библиотека – забранено.
Да изхвърлиш боклука си в кошчето за боклук – загубеняшко.
Да цитираш „Хайдути” – зубърско.
Да отидеш на театър – губене на време.
Да посетиш музея и църквата в Батак – хвърлени на вятъра пари.
Да пишеш грамотно – пф, а защо изобщо трябва да пишеш?!
И куп, куп още нормални неща, които във века на свръх – технологиите е срамно да правиш.
Прошляците… хората, принудени да разпродават ценните неща в живота си – книгите.
За къде сме без книгата, без общата култура, без толерантността, усмивката?!
Храна = оцеляване…
Идеализмът е захвърлен в небитието. Да живее мобилният телефон!
Загубихме корените си, но намерихме новият модел на Мерцедес. Загубихме духа си, но намерихме микровълновата печка. Все неща, без които не можем да живеем вече.
Позволихме петте века турско иго да се замени в учебниците с османско присъствие. Позволихме си да забравим, че Левски е национален герой – основател на Вътрешната революционна организация и Българския революционен централен комитет и го смятаме за отбор от недодялани, физически здрави момчета, тичащи глупаво след кожено кълбо.
Позволихме си да взривим един национален паметник – мавзолей, който е част от миналото ни. Минало, независимо дали правилно или не.
Позволихме си да помним Вазов, със слуховете как е починал, а не с прозвището „Патриарх на българската литература”. Сякаш сам за себе си е писал „Епопея на забравените”…
Позволихме си незнайни хора да се гаврят с емблематичното стихотворение на Вазов и вместо:
Аз съм българче обичам
наще планини зелени.
Българин да се наричам
първа радост е за мене.
Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея.
Всичко българско и родно
любя, тача и милея.
Аз съм българче и расна
в дни велики в славно време.
Син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.
да се чуват нецензурни думи, вмъкнати в него.
Забравихме Копривщица, връх Вола, Шипка… забравихме или по скоро - не научихме славните си градове. Забравихме Батак..
“От Батак съм чичо. Знаеш ли Батак?”
Забравихме себе си по пътя… по пътя за храната. За жълтите стотинки, с които купуваме хляба си. Загубихме душите и съзнанието си…
А много скоро ще загубим и името си - националността си…
Пише ми се, много ми се пише, а нищичко не ми идва на акъла. Все едно вятъра минава през главата ми… не е празно, но някакси няма нищо там. Черна овца сред цяло стадо от бели…
Винаги ми е било странно как обръщам внимание на някакви неща, които другите изооообщо не забелязват. Не се замислят над тях и не им отдават значение. Също ми е много странно, след като не го правят, с какво си тъпчат в такъв случай главите?! И защо са им тия глави тогава?!
Напоследък зверски ме дразнят разни неща в хората. Имам чувството, че полудявам. Все едно говоря на друг език, живея в друг свят и съм от някакъв друг вид… някакво такова зелено, грозно, с никаква форма. Сякаш отварям устата си без да излизат звуци от нея и, естествено, никой не ме чува, за да разбере какво говоря.
Дразня се, много се дразня. За какво са ви тия глави, бе?!
Финала на Европейското, аз предлагам да го гледаме в онова заведенийце приятно, на старите кортове на Красно село, дето отидохме веднъж, за първи път, по – миналата седмица
- „Сигурно няма да работи”.
Е как няма да работи, предвид факта, че хората бяха изнесли специално заради мачовете цели два телевизора отвън?!? То е ясно, че след като са си направили толко труд, и има толкова хора там заради това, ще работи и сега! Баш за финала!
Е, замислих се… дали, аджеба, мойта логика нещо е крива… отидохме. Работеше, естествено. Успокоих се за логиката, но пък се притесних за другото… за к’во са ви главите, бе?!
И, е такива дребнички нещица – късат ми зверски нервите.
Говоря аз, много… не спирам. Поне словореда ми е добър, може да няма особено много смисъл това, което говоря, но поне изреченията ми са правилно построени. И се дразня, адски… ами като не знаеш как да говориш, по – добре си замълчи. Много ме дразни това също.
- „Абе…………… ами то…………. ъ………………”
(нарочно точките са толкова много)
Или пък да ме питат нещо, докато отговарям да ме прекъсват, задавайки същия въпрос отново около четири пъти. Лелееееей, издивявам! И започвам да си мисля пак, че аз не съм в ред. Така е от известно време насам…. мислех си дори да си запиша час при психоаналитик. Ми, отчаяна съм, бе, копеле! Явно наистина нещо не ми е в ред. То не може да се дразниш на всички хора… и те така. Нищо хубаво не ми грабва вниманието, заради тия дребнички нещица, дето ми лазят по нервите и музата ми я нЕма. Познай, копеле, какво става вследствие на това. То чак почва да ми става смешно от време на време колко съм изнервена… и пак си викам, че в мен е проблема. Убий ме с камъни… нЕма ред тука, нЕма! Тоя психоаналитик скоро май ще разбере коя е Рая. Притеснява ме, обаче, че ще вземе да избяга с крясъци или в най – добрия случай, да ме изхвърли от кабинета си. Това няма да е чак толкова лошо, защото с това поскъпване на живота, парите, които ще му дължа и няма да му дам като ме изгони, ще ми дойдат дюшеш.
Аре стига толко за днес!
Хепи ендингс, хепи ендингс… бул шит.
Та, гледах досега един филм. Британи Мърфи в главната роля. Докато тя се опитваше да се бори да запази връзката си, жената, която смяташе за най – добрата си приятелка, я изигра по такъв отвратителен начин, че да се чудиш дали да се метнеш от моста или да си издухаш мозъка с базука ако се случи на теб.
След известно време тя се пробва отново, и хоп, всичко се нареди по най – добрия възможен начин. Точно тогава, ама точно тогава ревнах като заклано прасе, защото осъзнах, че никога няма да ми се случи такова нещо. Никога няма да изпитвам еуфорията на сбъднатата мечта, на хепи ендинг-а, на красивата, безумна и всепоглъщаща любов… никога.
Опитах се да се стремя към тях – не се получи. Опитах се да не правя нищо – пак не стана. Тогава какво?! What’s the point of this?! Не виждам… не разбирам… Някои хора просто сме наказани да сме нещастни и самотни ли?
Where am I?! What am I doing here?!
Това, което искаш го няма, вече дори си се отказал да го търсиш, защото си разбрал, че може би изобщо не съществува. Вървиш и не знаеш къде отиваш, защо изобщо си на тази улица – улица „Калоян”. Малка уличка… минава покрай хотел Рила, отстрани на която има мъничка градинка с пейки. Ооо, пейките. Толкова пъти си ревала седейки на на тях, че вече се чудиш дали изобщо има пейка в тая шибана градинка, на която да не си ревала…
Седя си сега у нас, където всъщност винаги съм се чувствала чужда по ред причини, и си мисля как тя като стане пак ще почне да крещи и ще каже, че за нищо не ставам, защото не съм отишла да купя ****. Едно толкова елементарно нещо – да изляза да купя **** от магазина в 8-и блок. Да се кача в асансьора, да завия в ляво, да се разходя лежерно из квартала, да слушам подсвиркванията и подвикванията „Еее Райче, к’во ста’а”, докато вървя, да вляза в магазина и да купя ****, на излизане пак да слушам същите подсвирквания и подвиквания, подкрепени този път обаче с „Кога ще излезем да пием бира?”, да се усмихна и да кажа „друг път” и да си се прибера – толкова елементарно! Обаче никой не ме пита колко ми е трудно да го направя точно сега, и тя няма да ме пита какво ми е било, че да не го направя… и ми остава само да избера кой от двата варианта е по – лошия и да избера другия. Така осъзнавам, че цял живот всъщност си преебан. Наврян си в кучия гъз и няма измъкване. И какво ти остава?!?! Какво?! Две неща, които всъщност едното те кара пак психически да се чувстваш зле, а другото разяжда тялото ти отвътре.
Не съм направила каквото мога ли?! Не съм дала всичко от себе си ли?! Може… но аз пък смятам, че съм.
Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна - запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти войводи -
за Чавдар страшен хайдутин,
за Чавдар вехта войвода -
синът на Петка Страшника!
Да чуят моми и момци
по сборове и по седенки;
юнаци по планините,
и мъже в хладни механи:
какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
НА ПРОЩАВАНЕ
В 1868 Г.
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!…
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък… каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, ‘га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
“Нехранимайка излезе”,
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват…
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то ‘га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта си и пред дружина…
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади…
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят…
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна…
Пък тогаз… майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина…
Но… стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…
Малка и глупава… малка и глупава…
Седеше на пода в средата на стаята и се опитваше да събере всички парченца на кристалната ваза, която беше счупила. Събираше ги върху черно кадифе и въпреки че й бяха казали, че няма смисъл, защото са купили нова, тя продължаваше.
Малка и глупава… малка и глупава - не спираше да си го повтаря. Знаеше, че е направила беля и искаше по някакъв начин да я заличи. Ако я залепеше? Ако… всъщност нямаше никакво значение, защото дори и да я залепеше, щеше да си личи. Всяко едно парченце, щеше да издава белята й.
Малка и глупава… чупеше постоянно кристални вази с топката си, която толкова много обичаше. Не спираше да си играе с нея, и не спираше да чупи. Нова се купуваше постоянно заради нея. И винаги седеше на едно и също място. Най - красивото и най - светлото, върху висока стойка.
Днес, обаче, беше разбрала, че все някога вазите ще свършат в магазина и никога повече няма да има. Дори от егоистичната страна на нещата го погледна - повече няма да има какво да чупи! Не й доставяше удоволствие, но все пак!
Малка и глупава… ето отново. Поряза се на поредното парченце кристал, което намери на пода. Заболя я. Не беше се замисляла досега, че може да се пореже на счупеното. Стана, прибра кадифето с парчетата и си превърза пръстчето. Това, естествено, я накара да си вземе бележка. По дяволите, не точно тази!
“Трябва да внимавам следващия път къде стъпвам и по - предпазливо да събирам парченцата!”
Не тази, не тази! Другата, Господи!
Но не можеше да се контролира. Тази топка сякаш я бе омаяла - толкова много обичаше да играе с нея!
Поставиха новата ваза на стойката. О, щастие! Всичките мрачни мисли й излязоха от главата.
Отиде да потърси топката. Тази хубава топка! Върна се с нея и я погледа втренчено за минута. Усмихна се закачливо и отблясъците от кристала се заиграха с лицето й. Подхвърли я радостно и започна да се наслаждава на отскоците й. Невероятно - помисли си. Догони я и отново я подхвърли… като опиянена. Едва ли нещо можеше да помрачи настроението й. Толкова се въодушеви, че я подхвърли този път по - силно и по - високо. Наблюдяваше я как пада към земята и очакваше подскока й. Туп! Изхвърча към вазата… събори я, разпиляха се парчета. Милиони сякаш. Не помръдна… топката попадна явно върху парче кристал и се спука. Стоеше права и гледаше погрома. Нямаше топка, нямаше ваза…
МАЛКА И ГЛУПАВА! Свлече се на пода и заплака. Толкова силно, че я чуха и дотичаха при нея. Влетявайки в стаята видяха счупената ваза и издъхналата топка… Дори не понечиха да я успокоят, а тихо казаха:
- “Това беше последната ваза в магазина…”
Моторна лодка… 11 000лв. - без пари, мамка му и аз! Демек - “и прасе”. С колесар, с всичко. Искам я! Отиваш във Варна и не ти трябва ни квартира, ни джет, ни банан, ни водно колело…
Мангите де са? Къде са, питам?! НЕма ги, нЕма и да ги има. В моя джоб, де… в чуждите явно са в наличност.
Искам я тая лодка, много я искам. В комплект с нея искам и манги. Мангите пък вървят в комплект с успеха. И него го искам. Успеха пък върви с копанье здраво и акъл. Тогава не разбирам, мама му, ДЕКА е проблема?! Тестовете викат, че не съм тъпа. Мама и тате нЕма да ги броя, щот то и малоумен да си, пак ще ти разправят, че си най - умното дете.
Копам, не е като да не копам. И картофи копам, и тютюн нижа, и фирми регистрирам, и кафе ако трябва правя, и вися на опашки в търговския регистър (аз мама им да клатя, кат душевно болен да я клатя…) И дела чета, и КТ понаучих, и хора издирвам, и компютри поправям… И КВО, ДА ГО ЕБА, ОТ ТОВА?!
Де са мангите, викаааааам?!
Всичко е сбъркано… има копанье и акъл, ама нЕма манги и нЕма успех. И що нЕма?! Щот онаа си бара циците, вместо да бара документите и да върши работа. Щот оно си пее кат радиото и ефект нЕма. Щот оня ми прибира мойте данъци в своя джоб. Щот вместо да ги тури там, де ще направи мен и държавата щастливи, той оди и ги пука по курвите в Кама сутра. (Люси, кака, супер яки цици имаш… а тоя пилон все едно с него в ръце си се родила, нищо лично.) Щот вместо да се налее в култура и образование, се налива в чаши и гаражи. Искам си книгата не за 25лв., а за 2-3-4-5лв, искам си разговора, който да ми мърда мозъка, а не такъв, който да ми го изглажда! Е кА да стане таа работа?! Нема да стане оно вижда, че с пари всичко става и ше чака мама и тате, дет са се опрасили от крадене, да го бутат цЕл живот. “Възпитали” са го, че онаа в училище трее да я млати, че трее си хвърли боклука на земята да кошчето, че той е ЧОВЕКЪТ, оти има парЕ и това е. Па акъл дали има… ЧЕ ЗА КВО МУ Е, БЕ?! Нали тия, дето имаме акъл, копаме цЕл живот за него!
Къде са ми мангитееее, веееее?!
reminded by още един без моторна лодка, демек - fuck the norm
Търколи се и стресна тя росата…
- Коя си ти? - попита я тревата.
- Аз… аз частица съм от мъката й… има още, още много. И те ще дойдат с мен…
- А къде отивате? - запита пак тревата.
- Отиваме да се слеем със земята. Да изченем - така ще й помогнем! - отговори й сълзата.
- Не разбирам… как тъй чисто нещо и красиво, изчезвайки ще й помогне?! И коя е тя? Защо тъгува?
- Тя е нашата царица - тъй омайна, обичлива… Тъгата й е несправедлива! Всяка вечер тя заспива, сънувайки земя красива. Изпълнена с мелодии безгрижни, на славеи чудесни. Земя с гори прекрасни и животинки не опасни. Обгърната от сладост и лъчи, тя броди из росните треви. Нозете й те гъделичкат и лекичко и се усмихват…
- Но защо тя все пак тъгува, не разбирам - кажи, де, мъничка сълза?
- Събужда я мрачната съдба, да се лута из черна самота… но все пак вечер и остава, да заспи и да сънува, че някой все пак тайно я бленува…
- А как помагаш ти на вашата царица? Нима таз жертва да се слееш със земята, ще направи по - щастлива нея, горката?!
- Отмарям аз нейните очи и душата й, за да не крещи… Частица взимам от нейната тъга и заривам я в земята за вечни времена…
